В период от 10 дни се сбогувахме с най-големите имена от театралната сцена. Стефан Данаилов си отиде от този свят на 27 ноември, а на 6 декември, навръх Никулден, ни напусна обичаната от всички нас Стоянка Мутафова.

Ламбо и Стояна безспорно са най-големите български звезди и всеки българин се прекланя пред таланта им. Те също си правят комплименти един на друг и имат безброй забавни истории.

Ето какво споделя Стоянка в книгата си „Добър вечер, столетие мое“( издателство: Catch a Story) за Ламбо:

„И Стефан Данаилов е сред любимите ми колеги, той има чудесно чувство за хумор. Той беше тоталната звезда и всички жени бяха влюбени в него. Обаче не се надуваше, скромен беше. Никаква надменност, беше си обикновен в държанието и на мен това ми харесваше. Големи приятели бяхме и си спомням едно турне, по времето на неговия Сергей от сериала „На всеки километър“. Пътувахме двамата в неговата кола и не млъквахме: дър-дър-дър. Участвахме в концерти. Ние с Парцалев имахме големи материали. Казваме си ги. Дават ни по една китка цвете и хайде, всеки се прибере. А на финала – Стефан. Нямаше никакъв материал. Излиза и казва: „Аз съм Сергей“.  И още две-три думи, и толкова, това му беше целият номер. И народът на крака, а Стефан обсипан с карамфили! Парцалев се нервираше: „Е к`во е туй сега – ний с теб се дерем, кикерим се, ще се спукат от смях, пък по един букет и… хайде. А Ламбо го отрупват целия в карамфили…“ А аз му отвръщах: „Е, той е на мода, какво искаш“. Радвах се на успеха на Стефан и на красотата му. Оу, колко хубаво момче беше! Сега и той остаря, много тежко понесе смъртта на жена си, Мария. По телефона се чуваме понякога, питам го как е, що е. Казва: „Ами как да съм, како, одъртях“.  Аз му виках: „Нищо ти няма“.  Той се посъвзе, а беше взел-дал. Абе като мине голямата криза, човек идва на себе си, животът е по-силен от всичко. Но имаше време, когато не му се живееше. Защото той не можеше без Мара. Жени имаше наоколо, но за него всичко беше Мария“.

Стефан Данаилов също не остана по-назад и се изказа ласкаво за Мутафова:

„Стоянка… Какво ли не съм чувал да казват за нея?! Фурия, природно бедствие, стихия, безсмъртна…. С всичко това и да се съглася, едва ли ще бъда адекватен с нейното собствено мнение за себе си. Познавам я от толкова отдавна, че си мисля, че я познавам откак съм се родил. Сестра ми Росица Данаилова и нейният съпруг Иван Кондов бяха част от изключителната трупа, която създаде легендарното име на Сатиричния театър. Това ги правеше не само колеги, но и близки приятели в свободното им време. Срещаха се, шегуваха се, споделяха лични неща, но най-вече говореха за творческите си задачи. Така аз, още млад актьор, се срещнах за първи път с голямата Стоянка Мутафова. Тя не признаваше някой да й отнеме думата, а компанията на сестра ми обичаше да се смее на интересния начин, по който тя коментираше своите преживявания с характерния начин на нейното говорене. Всяка дума сякаш се заковаваше в съзнанието на тези, които я слушаха.

Жена ми, Мария, също много обичаше Стоянка и често си правеха женска приказка. За нея Стоянка беше не толкова смешен човек, колкото жена със здрава житейска философия и епикурейско отношение към трудностите, с които, сякаш за да я изпита, животът я срещаше непрекъснато…

Гледах Стоянка на сцената и колкото повече я опознавах, толкова повече ѝ се възхищавах на работохолизма, на естествения начин, по който извайваше всеки детайл от ролите си, на това, че не знаеше умора, докато не постигне най-доброто от образа. А изглеждаше толкова лесно всичко, което правеше! Сякаш ролите бяха писани точно за нея и тя като че играеше себе си… Много по-късно осъзнах, че героините ѝ бяха толкова различни, а сякаш всичките носеха точно нейния щемпъл.

Темпераментна, бравурна, енергична, Стоянка и днес не може да стои спокойно на стола си, обича да танцува бързи танци, дори сега, когато краката я болят и изглежда, че едва се е дотътрала до някое весело събитие. Обича да казва, че сърцето ѝ заиграва още с първите тактове и тя тръгва към дансинга, без да усети как.

Спомням си как преди промените българските артисти имахме възможност често да сформираме групи и участвахме в безбройните балове и чествания от град на град. За мен бе голямо удоволствие да играя със Стоянка, с Георги Парцалев, с Калата… Чувал съм да казва на шега, че не е справедливо те да се скъсват да готвят все нови и нови скечове, а този, младият хубавеляк, като се качи на сцената, усмихне се, каже: „Наричат ме Сергей и съм на всеки километър”, и всички хукват презглава да му връчват цветя. Такава си е Стоянка – „право куме в очи“ – незлоблива и искрена.

Напоследък все по-често пред очите ми изплува един чудесен спомен. Бяхме на Филмовия фестивал във Варна и ни настаниха в една уютна къща близо до варненското НДК. Имаше хубав двор с цветна градина и всички слизахме сутрин под асмата да си пием кафето и да разтегнем каламбури за предишната нощ. Стоянка ни беше изпреварила. Беше вдигнала очи към един напечатан на едро лист и четеше нещо с лупа… Когато я попитах какво прави, тя спокойно отговори: „Така си уча ролята, Ламбо… След падането вече не мога да чета ясно дори с очила, а с лупата се справям…” Тогава не разбрах усилията ѝ. Само се възхитих на отговорността ѝ като актриса. Днес, когато и мен ме сполетя неволята след заболяването ми да не мога да чета без лупа, разбрах каква вселена е Стоянка и колко усилия ѝ коства да остане на творческия си връх и до днес“. /show.blitz.bg