Имаше една млада жена в квартала ни, чийто съпруг беше груб. Не го бях виждала отблизо, но го бях чувала.

– Почти събрах сумата – казах, сочейки към една кутия за обувки, скрита в най-горния шкаф. – Глупаво е, знам. В днешно време да държиш пари в брой. Но… така ги усещам по-реални. Това е моят билет за излизане.

Мира ме погледна с онзи нейния поглед, пълен с разбиране и тъга. – Толкова го заслужаваш, Анна. Ти си най-добрият човек, когото познавам.

Седмица по-късно се прибрах от работа в празен апартамент.

Глава 3

Тишината ме удари още на вратата. Обикновено по това време Мартин щеше да дотича да ме посрещне, а от кухнята щеше да се носи миризма на вечеря. Сега беше тихо. Смразяващо тихо.

– Мира? – извиках. – Мартин?

Никакъв отговор.

Диванът беше сгънат. Одеялата грижливо прибрани. Чашите от сутринта бяха измити и подредени на сушилника. Все едно никога не ги е имало.

Сърцето ми започна да бие лудо. Побягнали са. Върнали са се при него. Може би се е извинил? Може би са се сдобрили?

И тогава го видях. Вратата на кухненския шкаф. Най-горния. Беше леко открехната.

Не ми трябваше да се катеря на стола. Вече знаех. Пръстите ми трепереха, докато дърпах кутията за обувки. Беше лека. Твърде лека.

Вътре нямаше нищо. Само празнота.

Близо осем хиляди лева. Спестявани лев по лев в продължение на две години. Моята кола. Моят билет. Всичко.

Прилоша ми. Свлякох се на кухненския под. Чувствах се не просто ограбена. Чувствах се предадена. Унизена. Глупачка.

Тя беше играла роля. През цялото време. Синината. Сълзите. Разказът за хазарта. Всичко е било театър. А аз бях най-ентусиазираната публика.

Първият ми импулс беше да се обадя в полицията. Грабнах телефона. Пръстът ми увисна над номера.

И тогава спрях.

Какво щях да им кажа? Че приютих жена, която не познавам, и тя ми открадна парите? Пари, които държах в кутия за обувки? Щяха да ми се изсмеят. Щяха да ме попитат за фамилията й. За адреса й. Аз не знаех нищо. Само „Мира“ и „Георги“ от третия етаж.

А и детето. Мартин. Какво щеше да стане с него, ако ги замесех с полиция?

Не. Не можех. От срам. От страх. От едно глупаво, остатъчно чувство на съпричастност към детето.

Не се обадих в полицията.

Просто седях на студения кухненски под и плаках. За парите. За колата. Но най-вече за собствената си наивност.

Глава 4

Животът продължи, както винаги го прави. Месец по-късно, аз все още бях същата Анна, ходех на същата работа, живеех в същия апартамент. Само дето бях по-бедна, по-цинична и пиех повече кафе. Празнотата в кутията за обувки се беше превърнала в празнота в гърдите ми. Опитвах се да не мисля за това. Опитвах се да не гледам към прозорците на третия етаж, които сега бяха тъмни. Георги също беше изчезнал, очевидно.

В петък вечер фирмата, в която работех като счетоводител, имаше годишно парти. Не ми се ходеше, но шефът беше настоял. Беше в един от онези нови, лъскави ресторанти в центъра – с приглушено осветление, тиха джаз музика и цени в менюто, които надхвърляха седмичната ми заплата.

Стоях до бара, стиснала чаша с евтино бяло вино, опитвайки се да бъда невидима, когато вратата на ресторанта се отвори и влезе група хора. Шумни, смеещи се, облечени в дрехи, които струваха повече от моята (вече несъществуваща) кола. Водеше ги мъж. Висок, с прошарена коса, излъчващ онзи тип увереност, която идва само от много, много пари. Изглеждаше на около петдесет, с перфектно скроен костюм и часовник, който проблясваше под светлините.

И до него, впита в ръката му, беше тя.

Спрях да дишам.

Това беше Мира.

Но не беше Мира. Беше жена, която приличаше на нея, но сякаш извадена от корица на списание. Косата й, преди миша и безжизнена, сега беше в наситен меден цвят, стилизирана в елегантен кок. Носеше рокля от тъмнозелено кадифе, която прилепваше по тялото й, и бижута, които определено не бяха стъклени. Смееше се, а смехът й беше дълбок и гърлен, не онзи писклив хлип, който помнех.

Синината я нямаше. Нямаше и следа от уплашената, пребита жена в розов халат. Тази жена излъчваше власт.

Срещна погледа ми. За част от секундата. Само за миг.

Видях я. Видях как усмивката й замръзна, как очите й се разшириха от шок. Тя ме позна.

И тогава, също толкова бързо, тя се овладя. Изражението й стана студено, празно. Тя леко се намръщи, сякаш се опитва да си спомни откъде познава обслужващия персонал, и след това просто се извърна. Отмести погледа си, сякаш бях петно на стената.

Сякаш никога не ме беше виждала.

Мъжът до нея, бизнесменът, я поведе към ВИП сепарето в дъното. По пътя той сложи ръка на кръста й, притежателно, а тя се облегна на него.

Месец по-късно, за моя изненада, видях жената, която ми открадна всичко, да живее живота, за който аз дори не смеех да мечтая.

Глава 5

Виното в чашата ми се превърна в оцет. Кръвта бучеше в ушите ми, заглушавайки джаза и брътвежа на колегите ми. Трябваше да се махна.

Извиних се на шефа, излъгах нещо за главоболие и се измъкнах от ресторанта. Студеният декемврийски въздух ме удари в лицето, но не можа да охлади гнева, който кипеше в мен.

Мира. Жива и здрава. И богата.

Кой беше този мъж? Как се беше измъкнала от живота с „грубия“ Георги и се беше приземила в обятията на този… този… олигарх?

Цялата нощ не мигнах. Лежах в леглото си и сцената се повтаряше в главата ми. Студеният й поглед. Скъпата рокля. Начинът, по който се престори, че не ме познава. Предателството вече не беше само за парите. Беше за лъжата. За начина, по който беше разиграла моята съпричастност.

На сутринта бях друг човек. Анна-счетоводителката, тихата, невидима Анна, беше изчезнала. На нейно място имаше жена с мисия.

Започнах да копая.

В днешно време е лесно. Социални мрежи, фирмени регистри, клюкарски сайтове. Мъжът се казваше Пламен. Пламен беше „инвеститор“. „Предприемач“. Човек, чието име се появяваше в бизнес хрониките, но винаги на ръба, никога в центъра. Притежаваше строителна фирма, няколко казина в покрайнините и имаше съмнителни връзки с политиката. Беше женен.

Разбира се, че беше женен. Съпругата му, Зорница, беше от стара сой, с пари и влияние, наследени от баща й. Живееха в различни къщи.

А Мира? Нямаше и следа от „Мира“. Но след няколко дни ровене из снимки от събития, я открих. Представяше се като „Мария“. Негова „асистентка“. Негова „протеже“.

Лъжата беше по-дълбока, отколкото си мислех. Георги, детето, синината… какво от всичко това беше истина?

Трябваше да знам.

Обзе ме трескава, нездравословна мания. Започнах да следя Пламен. Открих офиса му – лъскава стъклена сграда в новия бизнес район. Прекарвах обедните си почивки на пейка в парка отсреща, сгушена в якето си, преструвайки се, че чета книга, докато наблюдавах кой влиза и излиза.

Видях я отново. „Мария“. Излизаше от черен, лъскав джип. Шофьор й отвори вратата. Тя носеше бял костюм с панталон и слънчеви очила, които скриваха половината й лице. Изглеждаше недосегаема.

Но аз знаех истината. Знаех за розовия халат.

Глава 6

Трябваше ми план. Не можех просто да отида и да я попитам: „Помниш ли ме? Аз съм тази, чийто живот съсипа.“

Трябваше ми лост.

И тогава си спомних за Георги. „Грубият съпруг“. Човекът, от когото уж бягаше.

Ако тя ме беше излъгала за всичко, вероятно беше излъгала и за него.

Отне ми седмица, за да го намеря. Той не беше изчезнал. Просто се беше преместил. Адресът на третия етаж вече беше празен, но успях да открия името му в регистрите. Имаше малък автосервиз в индустриалната зона. Място, където въздухът миришеше на изгоряло масло и отчаяние.

Намерих го под един стар опел, целият в грес. Беше по-млад, отколкото очаквах, и по-слаб. Когато се изправи, видях умора в очите му, която не се дължеше само на работата.

– Какво искате? – попита той, без да ме гледа, бършейки ръце в един парцал.

– Търся Георги.

– Аз съм. Ако е за фактурата, парите ще са готови вдругиден.

– Не е за фактура. Аз… Познавах Мира.

Той замръзна. Ръцете му спряха. Бавно вдигна глава. Очите му бяха кръвясали.

– Коя си ти?

– Казвам се Анна. Тя… тя живя при мен за известно време.

Георги изсумтя. Беше горчив, сух смях. – Значи и теб те е преметнала. Колко ти взе?

Бях стъписана. – Ти… ти не си…

– Груб? Насилник? Чудовище? – той хвърли парцала на земята. – Не. Аз съм просто идиотът, който й повярва. Идиотът, който си мислеше, че тя го обича.

Покани ме в малкия си, мръсен офис в дъното на хангара. Направи ни кафе в две очукани чаши. И ми разказа.

Историята му беше почти идентична с моята, само че в по-голям мащаб. Били са женени, да. Имали са дете. Мартин. Той наистина е обичал Мартин. Но Мира… тя винаги е искала повече. Повече пари, повече лукс. Започнала да тегли заеми на негово име. Фалшифицирала подписа му. Когато той разбрал, вече било късно. Дължал десетки хиляди.

– Онзи ден… денят, в който е дошла при теб… – гласът му трепереше. – Разбрах за парите. Имахме скандал. Да, виках. Кой не би викал? Казах й, че ще се разведа с нея, че ще се боря за Мартин. И тогава тя изигра последния си коз. Надраска се сама. Взе детето и избяга. При теб. За да си осигури прикритие.

– А след това? – попитах тихо.

– След това изчезна. С детето. И с последните пари, които имахме. Отиде при него. При Пламен.

– Познаваш ли го?

– Разбира се. Тя се виждаше с него от месеци. Аз бях твърде сляп да го видя. Той е голямата риба. Аз бях просто мрежата, която я извади на брега. Сега се опитвам да си върна сина. Имам адвокат, но… те са силни. Неговият адвокат, Ивайло, е дявол. Карат ме да изглеждам като некомпетентен пияница. А аз просто искам да видя сина си.

Седяхме в тишината на сервиза, само компресорът бръмчеше в ъгъла. Това променяше всичко. Това вече не беше лична вендета. Това беше… нещо друго.

– Аз… – започнах колебливо. – Тя открадна спестяванията ми. Близо осем хиляди.

Георги ме погледна. За първи път видях нещо различно от умора в очите му. Беше проблясък. На съюз.

– Видях я – казах. – С Пламен. Представя се за Мария.

Той кимна. – Знам. Сменила е името. Сменила е живота. Но детето е при нея. И докато той плаща, съдът няма да ми го даде.

– Трябва да има начин – казах, по-скор на себе си, отколкоto на него.

– Има – каза Георги. – Трябва да я накараме да направи грешка. Трябва да докажем коя е тя всъщност. И кой е той.

Глава 7

Съюзът ни с Георги беше неочакван и крехък, изграден върху обща основа от болка и предателство. Започнахме да се срещаме редовно – не в мрачния му сервиз, а на неутрална територия, в малки, анонимни кафенета, където можехме да говорим, без да ни чуят.

Георги беше по-интелигентен, отколкото изглеждаше. Под пласта грес и отчаяние се криеше остър ум, притъпен от месеци на борба с вятърни мелници. Той ми разказа за Ивайло, адвоката на Пламен. Човек без скрупули, който превръщаше лъжите в закони и законите в оръжия. Ивайло беше изградил крепост около Пламен и „Мария“, използвайки съдебни дела и заплахи, за да държи Георги далеч от сина му.

– Те твърдят, че съм „нестабилен“ – каза Георги, бъркайки захарта в кафето си. – Че съм заплаха за Мартин. Докато тя живее в палат, аз едва свързвам двата края. Как мислиш, че изглежда това пред съдията?

От своя страна, аз използвах уменията си на счетоводител. Започнах да ровя по-дълбоко във фирмите на Пламен. Беше мръсно. Всичко беше оплетено в мрежа от офшорни сметки, фиктивни договори и кухи фирми. Беше ясно, че бизнесът му не е просто „на ръба“ – той беше дълбоко в сивия сектор. Но всичко беше перфектно прикрито от Ивайло. Нямаше начин да пробием оттам.

Трябваше ни вътрешен човек.

И тук съдбата, или може би просто отчаянието, ни изпрати Десислава.

Десислава беше млада, амбициозна и учеше право в университета. Беше на стаж в кантората на Ивайло. Беше наета заради отличния си успех и защото баща й, Димитър, беше стар „приятел“ на Пламен.

Срещнах я случайно. Или по-скоро, Георги я уреди. Оказа се, че баща й, Димитър, е бил един от първите партньори на Пламен. И един от първите, които Пламен е съсипал. Димитър беше загубил всичко в една от схемите на Пламен, беше взел огромен заем от самия Пламен, за да се опита да спаси бизнеса си, и сега беше напълно в ръцете му. Той беше жив пример за това какво се случва с тези, които се изправят срещу Пламен. А дъщеря му работеше за врага.

– Тя не знае – обясни ми Георги. – Димитър е твърде уплашен или твърде горд, за да й каже. Тя си мисли, че Пламен е велик човек, ментор. Че Ивайло е брилянтен юрист.

– И как ще я накараме да ни помогне? – попитах.

– Няма да я караме. Ще й покажем истината.

Уредихме „случайна“ среща. Блъснах се в нея пред университета. Разлях кафе върху учебниците й. Извинявах се, предложих да й купя ново. Тя беше мила, малко припряна.

– О, не, всичко е наред! – каза тя, бършейки мократа корица на учебник по „Вещно право“. – Закъснявам за стажа си.

– Къде си стажант? – попитах невинно.

– В кантората на Ивайло. Най-добрият! Уча се толкова много.

– Чувала съм за него – казах, опитвайки се гласът ми да звучи неутрално. – Работи за Пламен, нали? Голям бизнесмен.

Очите на Десислава светнаха. – О, да! Той е невероятен. Истински визионер. И толкова е помогнал на семейството ми. Баща ми… е, той мина през труден период, но господин Пламен му подаде ръка.

Това беше моментът.

– Странно – казах. – Защото аз чух друго. Чух, че Пламен е съсипал баща ти.

Десислава се вцепени. Усмивката изчезна от лицето й. – Какво… какво говорите? Коя сте вие?

– Казвам се Анна. И мисля, че трябва да поговорим. Не за мен. За баща ти. И за жената, която се представя за „Мария“.

Глава 8

Разговорът с Десислава беше като да ходиш по тънък лед. Тя беше млада, идеалистична и отчаяно искаше да вярва в света, който си беше изградила – свят, в който Ивайло беше брилянтен, а Пламен беше благодетел. Моите думи бяха камъните, които хвърлях по леда, и при всяко изречение виждах как се появяват нови пукнатини.

Разказах й моята история. За Мира, за Мартин, за откраднатите пари. Разказах й историята на Георги. За отчаяната му битка да види сина си.

Тя слушаше, първоначално със скептицизъм, после с нарастващ ужас.

– Не… не е възможно – шепнеше тя. – „Мария“ е… тя е толкова… елегантна. Тя е ръководител на новия им проект.

– Провери сама – казах. – Попитай баща си. Попитай го за Димитър. Попитай го какво всъщност се е случило с бизнеса му.

Тя си тръгна разтърсена. Знаех, че съм посяла семето на съмнението. Сега оставаше само да чакам.

Не се наложи да чакам дълго. Седмица по-късно Десислава сама ме потърси. Срещнахме се в същото кафене. Този път тя беше тази, която изглеждаше изгубена. Очите й бяха зачервени от плач.

– Говорих с баща ми – каза тя, а гласът й беше дрезгав. – В началото отричаше. Крещеше ми да не се бъркам, че ще съсипя всичко. Но аз настоявах. И накрая… той се срина.

Димитър й беше разказал всичко. Как Пламен го е притиснал да подпише неизгодни договори. Как е използвал заеми с лихварски условия, за да го вкара в капан. Как накрая му е отнел всичко, оставяйки го като куха черупка, и след това „великодушно“ му е предложил работа като управител на един от складовете си. За да го държи под око. И за да го унижава.

– А стажът ми… – гласът на Десислава се пречупи. – Това не е било, защото съм брилянтна. Било е, за да държат и мен. Да се уверят, че семейството ми е напълно под контрол.

Тя избърса сълзите си с гняв. – Те са чудовища. Всички те.

– Има и още – казах тихо. – Мира. Или Мария. Тя не е просто „асистентка“. Тя е съучастник.

– Знам – каза Десислава. – Започнах да гледам. Да слушам. В кантората. Начинът, по който Ивайло говори за нея. Тя е замесена в нещо голямо. Прехвърлят активи към нова компания. Компания, регистрирана на нейно име. Мисля… мисля, че се опитват да измамят някого.

– Жена му – казах. – Пламен е женен. За Зорница. Нейните пари са в основата на всичко.

Десислава ме погледна, а в очите й се разгоря огън. – Изневяра. Предателство. Скрити животи. Това е повече от кражба, Анна. Това е… гнило.

– Можеш ли да се добереш до документи? – попитах. – Нещо, което да свързва „Мария“ с „Мира“? Нещо, което да покаже измамата?

Тя пое дълбоко дъх. – Мога. Но ако ме хванат… Аз съм само студентка. Ще ми съсипят живота. Ще съсипят баща ми.

– Знам – казах. – Това е морална дилема. Никой няма да те вини, ако се откажеш.

Десислава стисна чашата си. – Те съсипаха баща ми. Те използват дете, за да изнудват Георги. Те лъжат и мамят. И аз им помагам, като си мълча. Не. Няма да се откажа. Ще ги съборя.

Глава 9

Работата на Десислава в кантората на Ивайло се превърна в мисия на двоен агент. Беше опасно. Всяка нейна стъпка се наблюдаваше. Ивайло беше параноичен и методичен. Той управляваше кантората си като крепост. Но Десислава беше умна. Тя използваше амбицията си като прикритие.

– Господин Ивайло, искам да науча повече за корпоративното преструктуриране – казваше тя с най-невинния си студентски глас. – Мога ли да помагам с архивирането на документите по новия проект?

Ивайло, поласкан от нейната отдаденост (и вероятно подценявайки я като „просто момиче“), й даде достъп. Ограничен, разбира се, но все пак достъп.

Всяка вечер, след като всички си тръгнеха, Десислава оставаше „да учи“. И снимаше. Снимаше с телефона си страници от договори, банкови преводи, вътрешни бележки. Документи, които очертаваха схема, толкова дръзка, че беше почти гениална.

Пламен и Мира (или „Мария“) систематично източваха активи от основната компания – тази, която беше съфинансирана от съпругата му Зорница – и ги прехвърляха в нова, чиста фирма. Фирма, регистрирана на името на „Мария“, с капитал, чийто произход беше невъзможен за проследяване. Те се готвеха да скочат. Да оставят Зорница с празната черупка на фалирала компания, а те да избягат с милионите.

Междувременно, аз и Георги работехме по друг фронт. Трябваше да свържем „Мария“ с „Мира“.

– Трябва ни доказателство, че са един и същ човек – каза Георги. – Акт за раждане, стар документ. Нещо, което Ивайло не е успял да скрие.

Това се оказа почти невъзможно. Мира беше прикрила следите си. Старият им апартамент беше празен. Хазяинът не помнеше нищо. Всичките й стари профили в социалните мрежи бяха изтрити.

Един ден Георги дойде на срещата ни развълнуван. Носеше смачкана снимка.

– Намерих я – каза той. – Беше забутана в старите ми инструменти. От първия рожден ден на Мартин.

На снимката беше той, по-млад, усмихнат, държащ торта. До него беше тя. Мира. С дълга, права, миша коса. Усмихваше се на детето. Беше същата жена.

– Това не е достатъчно – казах, въпреки че сърцето ми подскочи. – Ще кажат, че е съвпадение.

– Знам – каза Георги. – Но виж това.

Той обърна снимката. Отзад, с избледняващ син химикал, беше написано: „Мартин, мама и татко. Щастие.“ И подпис. „Мира“.

– Тя има много специфичен подпис – каза Георги. – Винаги слагаше малко сърчице над „и“.

Точно тогава телефонът ми извибрира. Беше съобщение от Десислава. „Спешно е. Ела в офиса. Задната врата е отворена.“

Глава 10

Сърцето ми започна да блъска. Оставих Георги със снимката и хукнах към колата си. Какво се беше случило? Дали са я хванали?

Офисът на Ивайло беше в стъклена сграда, която през нощта приличаше на тъмен обелиск. Задната врата наистина беше леко открехната. Промъкнах се вътре. Коридорите бяха тихи. Само машините за вода бръмчаха зловещо.

Намерих Десислава в архивното. Седеше на пода, заобиколена от папки. Беше бледа като платно.

– Какво има? – прошепнах.

Тя не каза нищо. Просто ми подаде лист хартия. Беше копие на формуляр за откриване на банкова сметка. За новата фирма. „Мария Груп“.

И накрая, на реда за „Подпис на управителя“, беше подписът. Елегантен, завъртян. „Мария“.

И точно над буквата „и“, малко, нагло сърчице.

– Тя е – пошепнах. – Това е тя.

– Има и още – каза Десислава, а гласът й трепереше. – Не е само измамата със Зорница. Виж това.

Тя ми подаде друга папка. Беше озаглавена „Семейно право – Георги“.

Това беше досието на Ивайло срещу Георги. Вътре имаше доклади от частни детективи. Снимки на Георги пред сервиза, с мръсни ръце, с бутилка бира след работа. Имаше и медицински свидетелства.

– Това… това е болничният лист от деня, в който я приютих – казах, разпознавайки датата.

Беше доклад от лекар. Описваше „множество натъртвания, охлузвания, съмнения за спукано ребро“. Беше подписан и подпечатан.

– Но… тя нямаше спукано ребро – казах. – Имаше само синина на лицето.

– Това е фалшификат – каза Десислава. – Ивайло го е платил. Платил е на лекар, за да лъже. За да изградят казус срещу Георги.

И тогава видях най-лошото. На дъното на папката имаше проект на документ. Молба до съда. Молба за пълно отнемане на родителските права на Георги и за разрешение „Мария“ и новият й съпруг, Пламен, да осиновят Мартин. Искаха да изтрият Георги от живота му завинаги.

– Те… те ще му отнемат детето – пошепнах. Ужасът на ситуацията ме връхлетя с пълна сила. Това не беше за пари. Това беше за живота на един човек, за бъдещето на едно дете.

– И ще успеят – каза Десислава. – Делото е следващата седмица. Ивайло е подготвил всичко.

– Трябва да занесем това на Георги – казах, грабвайки папката. – Трябва да го занесем на неговия адвокат.

– Не. – Гласът на Десислава беше твърд. – Адвокатът му е слаб. Ивайло ще го смаже. Трябва да спрем това по друг начин. Трябва да ударим там, където най-много боли.

– Какво имаш предвид?

– Не парите. Не и фирмата. Трябва да ударим Зорница.

Глава 11

Погледнах Десислава, сякаш е полудяла.

– Зорница? Жената на Пламен?

– Точно така. Помисли, Анна. В момента Пламен и Мира са недосегаеми. Парите на Пламен, комбинирани с хитростта на Ивайло, ги правят бронирани. Съдебните дела срещу Георги са фарс, който те контролират. Нашата единствена надежда е да взривим всичко отвътре.

– И как предлагаш да стане това? Да почукаме на вратата на Зорница и да й кажем, че мъжът й я мами? – изсумтях. – Тя вероятно знае. Тези хора… те имат „споразумения“.

– Може би знае за изневярата – каза Десислава, събирайки документите. – Но знае ли, че той и любовницата му крадат нейните пари? Парите на нейното семейство? Че се готвят да я оставят с фалирала компания?

Това имаше смисъл. Едно е да си затваряш очите за любовница. Съвсем друго е да ти откраднат милиони.

– Зорница е от старата школа – продължи Десислава, мислейки на глас. – Баща й е изградил тази империя. Тя може да изглежда като тиха светска лъвица, но съм чувала слухове в кантората. Тя е тази, която дърпа конците зад кулисите. Пламен е просто… фасадата.

– Добре. Имаме документите. Имаме подписите. Как стигаме до нея?

– Тя има годишен благотворителен бал. Всяка зима. Събира пари за… ирония… изоставени деца. Балът е утре вечер. В дома им.

– Няма да ни пуснат – казах.

– Няма да пуснат нас – усмихна се Десислава. – Но ще пуснат сервитьорите.

Планът беше лудост. Беше отчаян, рискован и имаше милион начини да се обърка. Харесваше ми.

Прекарахме остатъка от нощта в копиране. Взехме всичко. Подписите. Банковите преводи. Фалшивите медицински. Проекта за осиновяване. Направихме два пакета. Един за Зорница.

И един за пресата. За всеки случай.

На следващия ден бях на ръба на нервна криза. В работата сбърках три пъревки и шефът ми се скара. Не можех да се съсредоточа. Мислех само за вечерта. Георги беше в течение. Той трябваше да е готов. Ако планът ни успееше, хаосът щеше да е огромен. Неговият адвокат трябваше да е готов да внесе спешно искане за привременни мерки за Мартин, докато Пламен и Мира са в безпорядък.

Оказа се, че сестра ми, Стела, познава момиче, което работи в кетъринг агенцията за бала. Трябваше да й разкажа част от истината. Не всичко. Просто, че един лош човек дължи пари на мой приятел и трябва да му предам документи. Стела, която винаги ме е мислила за твърде скучна, беше подозрително ентусиазирана да помогне.

– Най-накрая малко екшън в живота ти, Ани! – каза тя.

Срещу петдесет лева и обещание да върна униформата чиста, бях вътре.

Глава 12

Къщата на Пламен и Зорница не беше къща. Беше имение. Кацнало на хълм над града, то гледаше надолу към нас, простосмъртните, с арогантността на стар аристократ. Бях облечена в черна риза и черен панталон, с малка бяла престилка. Косата ми беше вързана на стегната опашка. Бях напълно невидима.

Влязох с останалата част от персонала през кухненската врата. Мястото гъмжеше от хора. Готвачи крещяха поръчки, сервитьори се блъскаха с подноси, пълни с шампанско. Смесих се с тълпата, а сърцето ми биеше в гърлото. Пакетът с документи беше скрит под ризата ми, залепен за кръста ми.

Голямата бална зала беше от другата страна на къщата. Блясъкът беше заслепяващ. Кристални полилеи, мраморни подове, жени в рокли, струващи повече, отколкото изкарвах за година. И мъже в смокинги, които решаваха съдби с едно кимване.

Видях ги почти веднага.

Пламен беше в центъра на една група, смееше се гръмко, с чаша в ръка. Той беше кралят в своя замък.

И до него, кралицата. Мира. „Мария“.

Беше облечена в червена рокля, която привличаше погледите. Косата й беше вдигната, диаманти блестяха на ушите и врата й. Тя се усмихваше, кимаше, играеше ролята на перфектната домакиня. Тя държеше Мартин за ръка. Детето беше облечено в малък смокинг, изглеждаше уплашено и объркано от целия шум. Мира го използваше. Като аксесоар. Като щит. „Вижте ме, аз съм не само красива, но и майка.“

Повдигна ми се.

Трябваше да намеря Зорница.

Забелязах я близо до оркестъра. Беше по-възрастна, елегантна по един студен, сдържан начин. Носеше сребърна рокля и перли. Не се усмихваше. Просто наблюдаваше. Тя беше истинската сила тук.

Задачата ми беше да разнасям хапки. „Миниатюрни кишове с трюфел“. Опитах се да се доближа до нея, но тя беше заобиколена от хора. Минаха часове. Бях на ръба.

Напрежението се покачваше. Усещах погледи върху себе си. Или просто бях параноична?

Тогава видях Ивайло. Адвокатът. Той стоеше в ъгъла, не пиеше, не говореше с никого. Просто гледаше. Очите му бяха като на хищник, сканираха стаята. Погледът му се спря върху мен. Задържа се. Той се намръщи.

Дали ме позна? От кантората? Не, не ме е виждал там. Но нещо в изражението му ме накара да се вцепеня.

Той тръгна към мен. Бавно, методично.

Трябваше да действам.

Глава 13

Паниката ме заля. Ивайло идваше право към мен. Той знаеше. Не знам как, но знаеше.

Завъртях се рязко, блъснах се в друг сервитьор и таблата ми с кишове се изсипа на пода. Хаос. Идеално.

– Извинете! Съжалявам! – извиках, падайки на колене, за да събирам трохите, и се измъкнах от погледа му. Промъкнах се зад една голяма колона и се насочих към дамската тоалетна. Трябваше да мисля.

Планът се проваляше.

Влязох в тоалетната. Беше празна и тиха, като храм. Мрамор и злато. Опрях се на мивката и се опръсках с вода. Пакетът с документи бодеше кръста ми.

Нямаше да успея да стигна до Зорница. Не и с Ивайло, който ме търси. Трябваше да импровизирам.

В тоалетната имаше малко диванче от кадифе и масичка. Оставих пакета там. На видно място. Отгоре написах с червилото си върху една салфетка само една дума: „ЗОРНИЦА“.

И излязох.

Право в ръцете на Ивайло.

Той ме чакаше пред вратата. Двама охранители бяха зад него.

– Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице? – попита той с глас, студен като лед.

– Аз… търсех тоалетната – излъгах жалко.

– Това е тоалетната за гости. Персоналът използва тази в сутерена. Вие не сте гост.

– Аз… обърках се. Съжалявам.

– Разбира се, че сте – той се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. – Виждал съм ви и преди, нали? В кафенето, близо до университета. С моята стажантка.

Сърцето ми спря. Десислава. Хванали са я.

– Не знам за какво говорите.

– О, мисля, че знаете – той се приближи. – Десислава беше много… приказлива. След като й показахме снимки на баща й, който „случайно“ товари необмитени стоки в склада. Моралните дилеми са толкова интересни, нали? Оказа се, че лоялността към семейството надделява над… всичко останало.

Стомахът ми се преобърна. Десислава ни беше предала. Не. Била е принудена. Изнудвана.

– Какво искате? – попитах, опитвайки се да звуча смело.

– Искам това, което сте донесли – каза той. – Дайте ми го и ще си тръгнете. Ще се преструваме, че този разговор не се е случил. Иначе… ще обвиним вас в корпоративен шпионаж. Имам свидетел. Моята стажантка.

Той блъфираше. Може би.

– Нямам нищо – казах.

– Претърсете я – нареди той на охранителите.

Преди да успеят да ме докоснат, вратата на тоалетната зад мен се отвори.

Глава 14

На вратата стоеше Зорница.

Тя държеше дебелия плик. Беше го отворила. Лицето й беше пепеляво, но очите й горяха. Тя погледна Ивайло, после мен, после пак Ивайло.

– Ивайло – каза тя с глас, който режеше като стъкло. – Какво означава това? Коя е тази жена? И защо твоите горили я тормозят в моята къща?

Ивайло беше видимо разтърсен. Това не беше част от плана му.

– Госпожо Зорница, това е… недоразумение. Тази жена е нарушител. Тя…

– Тя е сервитьорка – прекъсна го Зорница. – А ти, доколкото си спомням, работиш за мен. Или по-скоро за парите на баща ми, които мъжът ми така усърдно харчи.

Тя вдигна един от документите от плика. Беше копие от банковия превод към „Мария Груп“.

– Искам обяснение – каза тя. – Веднага. В кабинета ми. Ти – посочи тя Ивайло. – И ти – посочи ме тя мен. – Охраната… изчакайте отвън.

Кабинетът на Зорница беше пълна противоположност на пищния бал. Беше тъмен, с тежки мебели от махагон и миришеше на стара кожа и пари. Тя седна зад огромно бюро. Аз и Ивайло останахме прави като ученици пред директор.

– И така – каза тя, разглеждайки документите. – „Мария Груп“. Интересно име. И този подпис… със сърчицето. Толкова… по детски.

Ивайло се опита да се съвземе. – Зорница, това е сложна корпоративна маневра. За данъчни облекчения…

– Млъкни, Ивайло – каза тя, без да вдига поглед. – Мислиш ме за глупачка. Знам за „Мария“. Знам, че мъжът ми има изневяра. Това е скучно и предвидимо. Но това… – тя потупа купчината документи. – Това е нагло. Да крадеш от мен? Да използваш моите пари, за да финансираш малката си курва?

После се обърна към мен. – А ти коя си? Защо ти пука?

Нямаше смисъл да лъжа. Разказах й всичко. За Мира. За Мартин. За Георги. За осемте хиляди лева. За фалшивото медицинско. За заплахата да отнемат детето.

Тя слушаше, без да ме прекъсва. Лицето й беше непроницаемо. Когато свърших, тя кимна.

– Значи „Мария“ е всъщност „Мира“. Крадла и лъжкиня. Колко разочароващо. Мислех, че Пламен поне има по-добър вкус.

Ивайло беше блед. – Зорница, това са клевети. Можем да…

– Ти не можеш нищо – каза тя. – Ти си уволнен.

– Не можеш…

– О, мога. Всичките ти договори са с моята фирма, не с на Пламен. И ако се опиташ да направиш нещо, този плик… – тя вдигна втория, който бях приготвила за пресата. – Ще се озове на бюрото на главния прокурор. Заедно с показанията ми за всичките ти дребни мръсотии през годините.

Ивайло преглътна. За първи път виждах страх в очите му.

– А сега – каза Зорница. – Изчезвай от къщата ми.

Той се обърна и излезе, без да каже и дума.

Зорница се облегна назад. – Е. Това реши един проблем. Сега за другите.

Глава 15

– Какво ще правиш? – попитах.

– Аз? – Зорница се засмя сухо. – Аз ще направя това, което винаги правя. Ще си изчистя къщата. Пламен е допуснал вредители. Време е за дезинсекция.

Тя вдигна телефона на бюрото си. – Охрана. Доведете ми съпруга ми. И го доведете… дискретно. Не искам да плашим гостите. След това намерете госпожица „Мария“ и малкото й момче. И ги „помолете“ да изчакат в стаята за гости. Да, с охрана пред вратата.

После се обърна към мен. – Ти, Анна. Ти си интересна. Наивна, но с гръбнак. Харесва ми.

– Аз просто исках…

– Знам какво си искала. Искала си справедливост. Това е сладко. В моя свят няма справедливост. Има само ливъридж. И ти току-що ми даде целия ливъридж на света.

Вратата се отвори и двама охранители вкараха Пламен. Той беше бесен.

– Зорница, какво, по дяволите… – той млъкна, щом ме видя. После видя документите на бюрото. – Какво е това?

– Това, скъпи – каза Зорница, подавайки му папката – е твоят пенсионен план. Или по-скоро, липсата му.

Докато Пламен преглеждаше документите, а лицето му преминаваше от червено в бяло, Зорница се обади на друг номер.

– Ало, Георги? Да, Зорница е. … Да, тази Зорница. Мисля, че е време да дойдеш и да си прибереш сина. Адресът е…

Хаосът, който последва, беше епичен.

Пламен крещеше. Зорница беше спокойна. Тя му обясни условията. Той щеше да й прехвърли всичко. Всички акции, всички имоти. В замяна, тя нямаше да го прати в затвора. Той щеше да остане с дрехите на гърба си.

Тогава вкараха Мира.

Тя видя мен. Видя Пламен, сгърчен на стола. Видя Зорница зад бюрото.

Тя разбра.

– Ти! – изкрещя тя, сочейки ме. – Ти ми съсипа живота!

– Не – каза Зорница. – Твоята алчност ти съсипа живота. И лошата ти преценка. Ти заложи на грешния кон, скъпа.

– Пламен! Кажи нещо! – молеше тя.

Пламен не я погледна. Той просто гледаше документите за развод, които Зорница вече беше сложила пред него.

Точно тогава на вратата се почука. Беше Георги.

Когато Мартин го видя, лицето му светна.

– Татко!

Той се отскубна от ръката на Мира и се втурна към него. Георги го вдигна и го прегърна толкова силно, че ми се стори, че ще го счупи.

– Моето момче – шепнеше той.

Мира гледаше. Това беше краят. Тя нямаше повече карти.

– Вън – каза Зорница. – Всички. Вън. Ти – посочи тя Мира. – Махай се от къщата ми. Веднага. Охраната ще те изпрати. Ти – към Пламен. – Подпиши. И се махай. И ти – към Георги. – Вземи си детето и си върви.

– А аз? – попитах.

Зорница ме погледна. За миг си помислих, че ще ме изгони и мен.

Тя отвори едно чекмедже на бюрото. Извади дебела пачка пари. Хвърли я пред мен. Беше много повече от осем хиляди.

– Това е – каза тя. – За причиненото неудобство. И за кетъринг услугите.

– Не мога да го взема – казах.

– Вземи го – каза тя. – Не е милосърдие. Това е плащане. Ти свърши работа. Сега си върви. И никога повече не искам да те виждам.

Глава 16

Излязох от имението точно както бях влязла – през задната врата. Но вече не бях същата. Музиката от бала все още се чуваше, гостите не подозираха за драмата, разиграла се на метри от тях. Студеният нощен въздух се усещаше добре. В ръката си стисках парите.

На паркинга за персонала видях Георги. Той беше сложил спящия Мартин в старата си кола и го завиваше с якето си.

Приближих се.

– Той добре ли е? – попитах.

– Спи. Изтощен е – каза Георги. – Не мога да повярвам. Свърши.

– Да. Свърши.

Той ме погледна, а в очите му имаше сълзи. – Анна… Аз… не знам как да ти благодаря.

– Няма за какво. Ти ми помогна толкова, колкото и аз на теб.

– Не. Ти рискува всичко. За мен. За Мартин. А аз бях просто…

– …жертва. Като мен – довърших.

Стояхме в мълчание за момент.

– Какво ще правиш сега? – попита той.

Погледнах към парите в ръката си. – Мисля, че ще си купя кола.

Георги се засмя. Беше истински, топъл смях. – Ела в сервиза в понеделник. Ще ти намеря нещо добро. На „приятелска“ цена.

– Ще дойда – усмихнах се.

Той се качи в колата, помаха и потегли бавно надолу по хълма.

Аз останах още малко. Гледах светлините на града. Чувствах се празна, но и странно… лека.

Видях я. Мира. Охраната я извеждаше през главния вход. Без палто. Само по червената си рокля. Диамантите ги нямаше. Тя трепереше. Вече не „Мария“. Отново просто Мира.

Тя ме видя. Погледите ни се срещнаха през паркинга. В нейния имаше само чиста, неподправена омраза.

Не казах нищо. Просто се обърнах и тръгнах към спирката на автобуса.

Глава 17

Няколко седмици по-късно.

Животът ми се върна към нормалното. Е, почти.

Купих си кола. Георги ми намери една малка, сребриста, точно каквато исках. Работеше перфектно.

Върнах се на работа. Цифрите си бяха същите. Но аз не бях. Шефът ми, който преди ми се струваше страшен, сега изглеждаше просто… дребен.

Десислава беше добре. Зорница, в акт на неочаквана… щедрост? Или може би просто от чувство за ирония… беше платила таксата й за следващия семестър в университета. С една бележка: „Добрите адвокати са рядкост. Не се превръщай в Ивайло.“ Баща й, Димитър, беше освободен от договора си с Пламен. За пръв път от години беше свободен. Говореше се, че ще започне малък, собствен бизнес.

Пламен изчезна. Разправяха, че е заминал за някоя топла страна, където парите на Зорница не могат да го стигнат. Но всички знаеха, че е разорен.

Ивайло беше под разследване. Изглежда, Зорница беше изпратила онзи втори плик, но не на прокурора, а на данъчните.

А Мира… Мира се върна там, откъдето беше започнала. Нулата. Чух, че работи в едно от казината на Пламен, които Зорница сега управляваше. Като чистачка. Иронията беше брутална.

Една вечер се прибирах късно. Валеше същият онзи ситен, леден дъжд. Докато паркирах новата си кола пред блока, видях някого на пейката.

Беше жена. Трепереше. До нея имаше малък куфар.

Сърцето ми спря.

Не. Не може да бъде.

Приближих. Не беше Мира. Беше непозната. Млада. С уплашени очи.

Тя ме погледна. – Моля ви… – прошепна. – Той ме изгони. Нямам къде да отида.

Тя ме гледаше със същата онази надежда, която Мира имаше. Същата онази уязвимост.

Аз стоях там. В дъжда. Ключовете за топлия ми апартамент бяха в ръката ми. Парите в джоба ми.

Погледнах я. Погледнах към входа. После пак към нея.

Поех дълбоко дъх.

– Съжалявам – казах. – Не мога да ви помогна.

Обърнах се, влязох във входа и заключих вратата след себе си. И докато се качвах по стълбите, не усещах нищо. Нито вина, нито съжаление. Само студ.