Карлос Насар: Исках да накажа баща ми, че ни изостави. Простих му

Карлос Насар е най-обичаното и най-здраво спортно момче на България. А и не само по нашите геграфски ширини.

За една година той стана европейски, олимпийски и световен шампион по вдигане на тежести – нещо невиждано и нечувано. Спечели още турнири. И по-скоро слънцето няма да изгрее от изток, ако не бъде избран за спортист на годината. Роденият на 12 май 2004 г. исполин надигна завесата пред себе си и разкри пред „Блиц“ много трогателни и любопитни неща от личния си живот.

-Защо си кръстен Карлос? На кого носиш името?

-На никого не съм кръстен. На латиница името ми се изписва с К. Единствено по рода си…  Всъщност, пълното ми име е Карлос Май Хасан Насар. Знаеш ли защо Май? Защото това е името на баба ми Мая. Така че, реално нося и нейното име.

-А Хасан, защото, предполагам, баща ти така се казва…

-Да. Баща ми е Хасан.

-А защо си роден в Париж?

-Майка ми е учила в Париж, а баща ми е работил там. Запознават се във френската столица, после стават гаджета и аз се раждам там. Оставам в Париж, докато съм бил на 2-3 годинки. След това ме пренасят в Червен бряг, където премина детството ми. Имам и една година прекарана в ливанския град Сайда, откъдето е баща ми. Там всъщност започнах училище. Но го започнах на 6 годинки, тъй като в Ливан децата по-рано тръгват на училище. После, когато бях на 7, се прибрах в Червен бряг. Когато бях в Ливан, всичко беше наред, нямаше военни действия. Но малко преди поредния голям конфликт майка ми решава да се върнем в България, сякаш са усещали какво ще се случи в Ливан.

-Какви са спомените ти от училището в Червен бряг?

-Всичките ми детски спомени са от Червен бряг – приятели, училище, състезания, момчетата, с които правехме бели.

-Какви бели, я разкажи?

-Ами аз бях много палаво момче. Много пакости вършех. Доста случаи има. Единият е свързан с една котка и с любимия ми треньор Илиян Илиев. Бях на 9 годинки. Отивам аз към залата, но бях пристигнал по-рано и тя още не беше отключена. Отпред имаше улични котки. Понеже си бях щура глава, подгоних една от котките. Така обаче я подгоних и приклещих, че тя се мушна в една огромна тръба за аспирация. Туй се мушна, че не можеше да излезе. Ние влязохме за тренировка и чуваме едно жално мяучене. Като разбра какви съм ги свършил, треньорът ми много се ядоса. И ни изгони от залата – мен и още няколко момчета. Аз се почувствах виновен и на другия ден отидох да му се извиня. Голяма глупост можеше да стане. Ако някой беше пуснал аспирацията, котката щеше да умре. В крайна сметка са успели да я извадят.

-Беше ли здраво дете и като малък?

-Да, бях. На 14 вече започнах доста да заяквам. Усещах, че възмъжавам.

-А сбиване имал ли си – в училище, в заведения?

-Да. Имал съм масови сбивания. Теб те ударят, ти удариш някого. Но сериозни инциденти не е имало. Не съм бил пребиван, нито аз съм пребивал някого. Сега се сещам, че при един случай за малко да стане голяма беля. Бях по-голям и пред дискотекана в Луковит се счепкахме немалко хора. Но беше доста заледено. Аз се подхлъзнах и паднах по гръб и за малко да го отнеса. Ама те и другите се подхлъзнаха, паднаха върху мен. Въргаляхме се малко, но после всичко приключи без тежки последствия.

-Да се върнем към семейството ти. Колко братя имаш?

-Двама братя. И тримата сме от една майка и от един баща. Честно казано, опитваме се да сме семейство, защото нашето семейство е много разбутано с годините. Всеки е наранен… Имаше раздяла между майка ми и баща ми. И то не обикновена раздяла. Баща ми ни изостави, после съжали, опита се да се върне при нас. Той ни дърпаше към себе си, после обратното. С две думи – детството ми не беше леко от тази гледна точка, че аз и братята ми имахме липсваш родител.

-Ти простил ли си на баща си?

-Да, в действителност съм му простил. Макар че имаше период, в който ми беше много гадно. Исках да го накажа за отношението му към нас и майка ми. И то не толкова заради мен, а защото виждах, че братята ми много страдаха. Мама също страдаше много. Тази картинка да я гледам – хич не ми беше приятно. В един период не исках нищо хубаво да се случва на баща ми. Обаче в крайна сметка, когато страстите утихнаха, на по-спокойна глава си казах: Ама това няма да ме направи по-щастлив, ако му искам лошото. В крайна сметка ние никога не сме имали връзката между баща и син. Онази връзка – силната. В крайна сметка, това че сме му обърнали гръб тримата, му е достатъчно наказание. Защо да го наказвам допълнително. Пък и, вижте, въпреки всичко, той ми е биологичен баща. А в библията пише, че трябва да уважаваме родителите си.

-Така е, Карлос. Доброто в теб е проговорил, въпреки всичко.

-Да, да.

-Немалко известни хора са от Червен бряг. С Ники Кънчев кога се запозна?

-Преди около 4-5 години. После ни покани с треньора ми в неговото предаване в „Дарик“. С него ме свързва не само това, че сме градски, но и че сме цесекари. Стабилен човек е.

-До теб стои Наско. Той ли е един от най-близките ти приятели?

– Да. Аз не допускам до себе си хора, които не са ми на сърцето. Аз имам довери към Наско и семейството му. Ние сме приятели, имаме общи цели, които се опитваме заедно да постигнем. Нито аз съм му шеф на него, нито той ми е подчинен на мене.

-Как се запали по ЦСКА? Защо стана от ЦСКА, а не от Левски, Славия или някой друг отбор?

-Станах от ЦСКА в мига, в който влязох в залата за вдигане на тежести. Всички около мен бяха армейци. Това са достойни хора, хора за уважение. Освен това в ЦСКА са играли най-добрите български футболисти за всички времена. Като добавим рекордните титли и отличните постижения в Европа, ето ти отговор на въпроса защо съм от ЦСКА. Но има и още нещо. На 13 години гледах първия си мач на ЦСКА на стадиона. Само като видях публиката, ахнах. Точно тогава онази магия, която е неописуема, ме завладя. Червената магия, която няма как да я опишеш.

-А Стоичков?

-Какво за Стоичков? Той е най-великият за всички времена. За първи път се срещах с него благодарение на Николай Вълканов – друга моя опора в живота. През лятото пък Стоичков беше на олимпиадата. Посети ни в олимпийското село и ме надъха.

-На подиума виждаме как вдигаш с лекота щангите. Извън залата обаче кое е най-тежкото нещо, което си вдигал?

-Преди две години си купих една гарсониера, която беше със стари мебели. Там имаше една стара и много тежка акумулираща печка. От ония с тухлите вътре. Тежеше над 250 килограма. Вътре в нея имаше 54 тухли и отделно беше метална. С един мой приятел решихме да изкараме печката навън, без обаче да знаем, че вътре има тухли и че могат да се извадят. Аз я вдигнах с лекота от едната страна и очаквам моя приятел да я вдигне от другата. Първи негов опит – не става. Втори опит – не става. Трети – пак. И той вика: Брат, няма как да стане, тая печка е захваната за земята от тая страна.  Падна голям смях.

-Значи не успяхте да я изкарате?

-Ами не. Не успяхме.

-Опънала се е, значи, печката…

-Не, не. Не ме подценявай. Аз нямаше как да я вдигна сам, защото беше много дълга и беше невъзвожно да я вдигна от двете страни. Така че – не ми се е опънала печката на мен (смее се).

-Коя е най-нелепата контузия, която си получавал?

-Ами най-нелепата всъщност е и най-тежката ми контузия, за която знаете. Бях в хотел, къпя се, мивката обаче се счупи, падна върху крака ми и разряза ахилесовото ми сухожилие.

-Много или малко са истинските ти приятели?

-Много са. Единият е Наско, който е тук, до мен. Другите са от залата в Червен бряг, където се раждат истински личности и мъже.

-Здраво момче си. Но имало ли е случаи сълзите да потекат по лицето ти – било от радост, било от мъка. 

-Не съм от много емоционалните мъже, но не казвам, че това е нещо лошо. Не съм обаче и робот. Плакал съм, разбира се. На погребението на моя треньор Илиян Илиев плаках.

-Кажи нещо за гаджето ти Маргарита, която е състезателка по художествена гимнастика. Кой кого свали?

-Заедно сме близо две години. Откакто се познаваме, сме гаджета.

-Кой кого свали?

– Аз я свалих. По шампионски. Бяхме на лагер в Белмекен и така…

-Мислите ли за брак и деца?

-Ами то това е смисълът на живота. Но последната година и беше много тежка за нея. Видяхте, че се разминаха с медалите на Олимпиадата в Париж. После тя се отказа от гимнастиката, което беше още един удар за нея. Раздели се с приятелките си, влезе в нова среда, в ново ежедневие. И аз сега да и сервирам тези неща. Някак си…

-Ама защо? Та ти ще я зарадваш по този начин?

-Не, не. Не беше сега моментът да й говоря това.

-С премиите какво става? Изплатиха ли ги?

-Първо, парите са преведени. И второ, винага за това не е на държавата, в случая на спортното министерство. Вината си беше наша, защото имаше проблем с попълването на документите.

-Имаш ли си идоли?

-Тази дума не я обичам много.  Има хора, на които се оитвам да подражавам и които са пример за мен. На първо място това е Христо Стоичков. Освен това харесвам Лионел Месии Димитър Бербатов, когото лично не познавам.

-Хайде кажи ни откровено за офертите от Бахрейн и Катар към теб. Предлагат ти да се състезаваш под техния флаг, нали така?

-Да. Предложиха ми огромни суми.

-Какво значи огромни суми?

-Значи милиони долари.

-Милиони за няколко години напред или на ръка?

-Става въпрос за пари накуп. Защото, ако приема да се състезавам за друга държава, ще бъда наказан. И те са готови да платят въпросната сума и да ме позлатят.

-И ти?

-Какво аз? Аз никога няма да предам родината си. Никога! Спомените са ми тука, детството ми е тука. Химнът, който си обичам много, си е тука. Всичко ми е тука.

-Тъкмо щях да те питам какво е България за теб?

-България е моята родина, България е моят дом. България е моята майка.

-Карлос, ти си изключително момче и голям родолюбец. Пожелавам ти още много световни, европейски и олимпийски титли!

-Благодаря. На вашите читатели ще честитя Новата година и ще им пожелая да са здрави и да подкрепят българските спортисти.