С огромна болка съобщаваме скръбната вест след Великден. Той никога не клекна. Напусна ни легендата на българското кино

На 92 години почина режисьорът Никола Кънев. Завършва режисура при проф. Гриша Островски в НАТФИЗ през 1953.

Зрителите ще го запомнят от постановките му в театъра в Перник, Благоевград, Русе, Бургас, Кюстендил.

Работи в БНТ и студия за научно популярни филми , Театър на окръзите, заема длъжността директор на театъра в Шумен, Търговище и др. С постановката „В полите на Витоша“ предизвиква недоволството на цензурата по времето на социалистическия режим, тъй като по това време Яворов е считан за буржоазен символист, пише фрогнюз.бг. Комисия от София е специално изпратена за да спре постановката, но след като гледат представлението цензорите, толкова харесват представлението, че  позволяват заглавието да остане в репертоара а малко по-късно Яворов е реабилитиран за сценични интерпретации с постановката на „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ отново под режисурата на Кънев.

От БНТ е уволнен заради подкрепата, която декларира към Събитията по време на Чешката пролет.

Покойният ерудит е преводач на множество пиеси от английски, италиански и немски език. Създател е на федерацията по подводен риболов и е носител на множество международни и национални награди както за театър , така и за филми посветени на подводните богатства. През седемдесетте заснема филма „Черномор“ посветен на изключително интересен био-физиологичен експеримент, целящ изучаването на възможностите на човешкия организъм във водна среда.

Едната му дъщеря, Елена Кънева е актриса а другата Милена Кънева е режисьор на редица документални филми награждавани на високи международни и национални форуми.

Племенникът му, Радан Кънев написа в профила си във Фейсбук: „Напусна ни Последният мохикан…
Живял през различни епохи, за мен той беше последният от поколението, което живо помнеше онази, изгубената България.
Преживял като “враг”, един от “бившите хора”, най-хубавите си години, без да се пречупи, без да се озлоби, без да изостави мечтите си, които бяха смели и големи.
Над 90 години, умееше да бъде по-млад, модерен и ориентиран във времето си от повечето младежи Винаги усмихнат, енергичен, емоционален, често гневен – във всяка минута толкова жив, колкото мнозина от нас не успяват за цял живот. Чак не можеш да плачеш за него без малко усмивка.

И вече искаше да отиде при обожаваната си жена, при родителите си, при моя баща – “братчето ми”, както го наричаше.

Болката остава за двете ми прекрасни братовчедки, с които толкова се гордееше, за Елена и Mилена, която беше до него така, както всеки баща може само да мечтае.

Сбогом, чичо Ники! Или довиждане – там, където ти не вярваше, че ще ни чакаш …“