Потърсихме мъдрата, великата, непокорната, инакомислеща и световна Нешка Робева за коментар на надеждата, с която би следвало да ни зареждат коледните и новогодишните празници. За това, какво ѝ е казала и какво би казала на нас, съвременните българи, събеседничката и пророчицата Ванга.

– Г-жо Робева, в цикъла от светли християнски празници сме. Случиха ни се Бъдни вечер, Рождество и Коледа, идва новата година. Имате ли усещането за смирение, надежда и оптимизъм за по-добро?

– Тези дни много се замислих. Вие питате дали тези празници ме зареждат с някаква надежда. Ами това е едно Рождество с предначертан край.
Пръскане против хлебарки

– Това надежда ли е, или повод за терзание, мъка и песимизъм?

– Аз лично съм песимист. Смятам, че хората вече комерсиализираха дори най-светлите празници. За 2018 години светът стана ли по-добър? Христос се роди, за да замести Мойсеевите закони – око за око, зъб за зъб, кръв за кръв. Дойде да проповядва любов, да каже, че любовта ще спаси човечеството. Вие да забелязвате нещо такова? По-кървави години от тези не е имало може би от Втората световна война. Какво става в момента?

– Понеже си служите с метафори, ако приемем, че въздухът, който в момента дишаме, не е съвсем чист, наситен е с прахови частици, няма ли надежда отнякъде да полъхне някакъв прочистващ вятър?

– Вятърът на промяната дойде. Ама какъв беше този вятър – то цунами. Той отнесе и последните ценности, които бяха останали на човечеството. Дори във войната има някакви закони – има военнопленници. Тук няма такова нещо. Алчността просто завладява и напоява атмосферата. Алчност и егоизъм – всичко, срещу което Христос проповядва. И ако той идва с един нов морал, сега трябва да чакаме нов месия.

– Кой да е този нов месия, възможен ли е? Не се ли начакахме на всевъзможни демократи, дори си върнахме царя?

– Спомнете си какво казва Ботев. Ботев, който проклина българския народ. Казва: „Проклет да е, ако сега не въстане“. А той не въстава. Той работи като вол, мълчи като риба и се моли да дойде месия да му оправи положението. Ама това не е валидно само за българина. Вижте човечеството. Какво става, това човечество ли е? Все по-страшно и по-страшно става. Аз не съм оптимист. И най-страшното е, че точно изкуството, културата, стремежа към бога творец – не само образ, но и подобие, каквото сме ние, го унищожаваме. Ние не разкриваме творчеството в себе си. В тази епоха изкуството се подлага на унищожение, пренебрегва се културата. Истинското образование е станало за избрани. Всичко друго е със загладени мозъци. Човечество, на което му се предлага да е от потребители.

– Така ли да си обясним културата тип „Ода Жон“, това, че Венета Райкова е с грамота за най-четен съвременен писател или че във всяка книжарница най-представяните автори са Стоичков и Бербатов?

– Аз си го обяснявам като нещо, което е абсолютно умишлено. Не съм сигурна дали нашите политици могат да разсъждават дотам, че да схващат, че непрестанните им промени в системата водят до срив, обяснявайки ни как допреди тях ние сме били полуидиоти. Ами те по кое време са родени, по кое време са образовани? Случи ми се преди дни да уча с 10-годишната ми внучка един от предметите ѝ, по който тя трябва да знае, че България се управлява от парламент, че това е законодателният орган. Че има президент, че той е държавният глава. Че има премиер, министри и министерства.

По география учим за върхове, за области. Това го учи дете, което още нищо не е видяло. Всичко се прави, за да се отвратят децата от учението, от образованието. На тях не им се провокира любознателност. На тях им се дава компютърът, дават им се 3D очилата, дават им се електронните игри. И така те трябва да преминат през живота – да бъдат потребители. Ще произвеждат, но ще вегитират.

– За това не са ли виновни политиците и конкретни политици? Виждаме непрекъсната реч на омразата в парламента, нескончаеми нападки между президент и премиер. Възможно ли е това да бъде избегнато?

– Знаете ли, не съм много сигурна в тяхната искреност.

– Мислите, че Радев и Борисов играят някакъв театър ли?

– За тях конкретно може и да не е, но те всички играят театър. Защото тези, които не играеха театър, имаха доблестта да кажат: „Ние сме против!“. И се оттеглиха. Всички, които са в парламента, всички, които са в това правителство, играят театър. Може би има малки изключения. Защото ако не играят по свирката, ако не вървят по пътя, който им показват кукловодите, и не се подчиняват, те ще отпаднат. Стана ми страшно, имах чувството, че ще припадна, когато видях това провесено надолу с главата прасе, което подготвяха за разфасоване по Коледа в центъра на европейската културна столица Пловдив. Това е културата на Европа, няма какво да се лъжем.

– Меса, филета и салами в Националната художествена галерия не е ли същото, или може би е по френски изискано?

– От Франция тръгват всички революции, дори жълтите жилетки. В 21. век да има мизерстващи, да има деца, които умират от глад, да нямаш пари за лекарства и за елементарна болест. Да знаеш, че можеш да умреш, защото си обречен всичко да продадеш. И въпреки това да попаднеш на мошеник лекар, който ще ти вземе парите и няма да те излекува… Съжалявам много. Аз това нещо го знаех преди 35 години, когато моя приятелка ми казваше, че в Германия никога няма да те излекуват. Тогава се учудвах защо. Докато ми стана ясно, че на пациента се гледа като на портфейл, който носи пари при всяко посещение. Защото фармацията иска пари. Ние попихме всичко това. Страшен сън, от който не се будим.

– Вие призовавате да се събудим, споменавате жълтите жилетки, защо в България дори протестиращите ни от улицата се оказаха фалшиви и манипулирани?

– Пак ще се върна към класиците. Отворете Вазов. Има едно стихотворение, мисля, че така се нарича – „Апатията“. Той описва точно това – апатията, която обхваща народа. Да, този народ в един момент трябва да се организира около надеждата, възпитанието и вярата, но всичко това беше убивано, убивано, убивано.

– Хората като вас, мъдреците на нацията, не са ли призвани да са стожерите, за които да се хващаме в такива трудни моменти?

– Аз водя моята малка борба в една зала. Аз водя борба, за да докажа, че децата, талантите, влезли в тази зала, ще получават цялата обич, наше внимание и отговорност. Децата.

– Е, не са ли точно децата тази надежда и упование за нещо светло и добро, което ни предстои?

– Децата до известна възраст са деца, а след това в 95 процента стават копие на своите родители и продукт на своите родители съвместно със своето време. Какво да очаквате от тези деца? Аз имам допир до тях. Те споделят с мен. Аз все още знам за тях повече от техните родители. Знам доста много. И знам как инстинктивно те се противят на това, което става, на това, което правят родителите им. Те обаче са деца. И тези месомелачки ще ги смелят. Както става с всички останали. Но аз вярвам, че този велик експеримент, т.нар. Божи промисъл, който не ни е дадено да знаем, сигурно така е насочен, че да минем като по спирала, да изпитаме страданието и от него да се роди прогресът, а не от самодоволството.

Доволството води към регрес. Ужасяваща е идиотската манипулация, която се осъществява ежедневно – тази лековерност на народа ни. Самата аз, като човек, който що-годе разсъждавам, искам да се оградя, да се скрия от нея. Искам година или две, които ми остават, да бъда полезна. Аз съм изумена от тази лековерност на народа ни. От глупашката и инфантилна пропаганда.

– Не ви ли каза Ванга, с която сте общували, нещо, за което също бихме могли да се хванем и обединим като народ?

– Ако ви кажа – Ванга каза: „Не се мразете, обичайте се, помагайте си, не се шпионирайте!“, това ще промени ли нещо?

– Може би точно това трябва да си казваме, да говорим, да го пишем.

– Повечето четящи са хора на моята възраст. Обърнете внимание, цялата пропаганда е насочена срещу такива хора. Те трябва да бъдат елиминирани, те трябва да бъдат забравени. Те трябва да бъдат осмени. Да бъдат сочени с пръст като хора, които отнемат нечии права. Така някои не можели да благоденстват, защото, видите ли, старият пречи. Тези, същите, не искат да работят колкото старите. Защото едва ли ще ми повярвате, ако ви кажа, че в 7:30 в залата влизаме две баби и последни, в 20 часа вечерта, излизаме. А младите хора подбират най-удобното за тях време. Работят толкова, колкото им се работи. Не искат да се лишат от никакво удоволствие.

Те прекрасно знаят Кодекса на труда, когато става въпрос за празници. Всичките. И децата си знаят правата. Нямам нищо против правата, но никой не говори за задължения, за отговорности. За това никой не говори. А празниците за мен тази година бяха тъжни. Особено когато видях това нещастно провиснало прасе като символ на Коледа. Вместо Сина Божи, който е изпратен на земята, със своята саможертва да поведе народа, да го спаси, за да възцари мир и любов. И си спомням, когато леля Ванга веднъж каза и се разплака: „Господи, защо точно мен избра?“. И си спомням репликата на Христос за горчивата чаша:

„Отче, ако може, тази чаша да ме отмине. Но ако не, нека бъде твоята воля“. Всичко е предначертано. Какво трябва да открие човечеството. Човечеството всичко знае. А кои са тези, които влизат по храмовете, кръстят се и палят свещи? Това е такова лицемерие и такава алчност. Дори в Средновековието е имало повече надежда за развитие. Сега единствената надежда на човечеството е всеки да може да си купи робот, за да може човекът абсолютно да деградира. Да му слага храната в устата, да му ражда децата. А той да остане с един пръст, за да натиска копчето. Докато роботите се осъзнаят и не застанат срещу човечеството.

ИНТЕРВЮ НА СИМО РУСЕВ

Източник: Ретро