ВСЕКИ ДЕН ТЯ КУПУВАШЕ 60 КИЛОГРАМА ГОВЕЖДО МЕСО. КОГАТО СТАНА ЯСНА ИСТИНАТА, ЦЯЛАТА ПОЛИЦИЯ ОНЕМЯ

— Анна Ивановна, днес сте ранничко — каза Дмитрий, докато забърсваше ножа. До входа на месарницата, където нахлуваше студеният утринен въздух, стоеше Анна Ивановна.

Появата ѝ толкова по-рано от обичайното изглеждаше малко странна. — Дай ми от грудинката, момчето ми — гласът ѝ трепереше повече от обикновено. В начина, по който стоеше със скръстени ръце, се усещаше някаква решимост. — Колко да ви отмеря? Днес грудинката е чудесна.

Дмитрий извади от хладилника парче алено  говеждо и попита. Анна Ивановна, след като се поколеба миг, пое дълбоко въздух. — Трийсет килограма, моля. В този миг ръката на Дмитрий застина.

Ножът едва не падна от дъската за рязане. За петнайсетте години работа в магазина никога не се беше сблъсквал с такава поръчка. — Съжалявам, трийсет килограма? — Да, трийсет килограма.

Отговорът на Анна Ивановна беше твърд, но в очите ѝ проблесна сянка на тревога. Криейки изненадата си, Дмитрий започна да сече месото. Такова количество би стигнало на някой ресторант за няколко дни. — Защо тази възрастна жена, за чийто скромен доход знам, изведнъж прави подобна поръчка? Да не би да ви предстои голям празник? — попита внимателно.

Анна Ивановна леко трепна, ала веднага махна с ръка. — Синът ми пристигна, отдавна не сме се виждали. Той много обича печено. В този отговор имаше нещо неестествено.

Начинът, по който говореше, избягвайки погледа му, звучеше неубедително. Дмитрий мълчаливо насече и опакова месото. Трийсет килограма струваха десетки хиляди рубли. Жената внимателно извади парите от старо платнено портмоне.

Ръцете ѝ ситно трепереха. — Благодаря. Дмитрий я изгледа внимателно. Дълго изпрати с поглед прегърбените ѝ рамене, бързо отдалечаващи се с две тежки торби  месо, и в душата му се загнезди съмнение.

Същата вечер, докато вечеряха у дома, Дмитрий разказа на жена си Светлана за случилото се. — Представяш ли си, Анна Ивановна днес купи трийсет килограма грудинка. — Какво? — Тя.

Очите на Светлана се ококориха. Ръката ѝ с вилицата застина във въздуха. — Казва, че синът ѝ се е прибрал. Но има нещо странно.

И видът ѝ беше… — Дмитрий поклати глава, спомняйки си днешната среща. — Такова чувство, че крие нещо. — За онзи син ли говориш?

— За Миша — гласът на Светлана се снижи. Очевидно ѝ беше трудно да говори за това. — Какво?

— Случи се нещо. Явно не знаеш. Миша загина преди няколко години. Дмитрий едва не изпусна вилицата.

В главата му всичко се замъгли. — Какво? — Загина. — Нали беше пожарникар.

— Загина при пожар, докато спасяваше хора. Навярно минаха пет години — въздъхна Светлана. — След това и мъжът ѝ от шока се залежа, още не е станал. А Анна Ивановна сама се грижи за него.

Дмитрий онемя. Значи всичко, което пожилата жена беше казала днес, беше лъжа. През онази нощ не можа да заспи. Защо Анна Ивановна излъга?

И за какво ѝ е такова огромно количество месо? Дали някой не я мами? На следващия ден тя се появи отново. По същото време, със същата поръчка за говеждо.

Докато Дмитрий опаковаше месото, невинно попита: — Как сте със здравето, Анна Ивановна? Тежко ли е всеки ден да носите такива тежести? — Нищо, справям се — отговорът ѝ беше кратък.

Дмитрий реши да попита направо: — Да не би да държите някого у дома? От дрехите ви като че ли мирише на суха трева. Лицето на жената мигом се вкамени.

Тя отвърна поглед и набързо подаде парите. — Трябва да тръгвам. Гледайки след нея, Дмитрий все повече се убеждаваше, че тя определено крие нещо. След няколко дни реши тайно да я проследи.

Остави магазина на жена си и тръгна след Анна Ивановна от разстояние. Зад пазара тя извади старо ръчно carrito, натовари месото и пое към покрайнините. След дълъг път се показа комплекс от изоставени заводски сгради. В тази зловеща обстановка жената изчезна от поглед.

Дмитрий чака повече от час, но видя само как тя излезе, бутаща вече празната количка. — Какво ли става там? — Главата му беше пълна с въпроси. И през тази нощ отново не можа да заспи.

Образът на Анна Ивановна при изоставения завод не излизаше от съзнанието му. Ежедневната покупка на 60 килограма месо беше странна, а вече беше ясно и мястото, за където е предназначено. На следващата сутрин Дмитрий внимателно огледа парите, които жената му беше дала. Предимно бяха стари банкноти по хиляда и пет хиляди с прилежно прегънати ъгълчета… сякаш дълго са били пазени някъде. Това не са ежедневни приходи, промърмори наум. Очевидно харчи някакви спестявания. Да не са наследство, оставено от покойния ѝ син?

След няколко дни, за да намери по-солидни доказателства, Дмитрий реши нощем да наблюдава дома ѝ. Около полунощ старата дървена врата на къщата на Анна Ивановна се открехна. Слабичката фигура на жената излезе, влачейки голям пластмасов чувал. Дмитрий, затаил дъх, я последва.

За негово изумление тя се отправи към контейнерите за разделно събиране. На зимния студ събираше кашони, празни пластмасови бутилки и парчета метал. Резкият вятър развяше снежнобялата ѝ коса, а прегърбеният ѝ гръб изглеждаше още по-малък. Не е възможно, сърцето на Дмитрий се сви.

Искаше веднага да се приближи и да помогне, но се бояеше да не уязви гордостта ѝ. След като се върна с доста събрани неща, жената отиде в пункта за вторични суровини. Когато видя как ѝ дадоха няколко стотин рубли и как внимателно ги прибра в джоба, очите на Дмитрий парнаха. Но как с тези пари може всеки ден да купува месо за десетки хиляди?

Дмитрий беше още по-озадачен. Приходите от вторични суровини явно не стигаха. След няколко дни отново се отправи към изоставения завод, този път по дневно време. Отдалеч сградата изглеждаше същата, но през пролука във вратата се процеждаше слаб дим.

Понякога дочуваше тихи, меки звуци. Вътре със сигурност имаше някой. Тогава видя Анна Ивановна, която буташе количката. Върху нея лежаха стари дрехи и одеяло.

Докато Дмитрий се криеше и наблюдаваше, отвътре внезапно се разнесоха смехът на млади момчета и момичета, а после и звуци от китара. Странно, явно ситуацията съвсем не беше такава, каквато си я представях. Но подозренията му не изчезнаха напълно. Ами ако тези млади хора използват възрастната жена?

Спомни си репортажи за измамници, насочени към старци. Същата вечер Дмитрий отиде при съседа си Андрей, който работеше в полицията. Андрей беше съвестен квартален инспектор, добре запознат с обстановката в района. — Андрей, имам нещо странно — Дмитрий подробно разказа всичко, което беше видял.

За масовите покупки на  месо, за лъжата на Анна Ивановна, за изоставения завод и за нощния сбор на вторични суровини. Андрей се замисли за миг, после лицето му стана сериозно. — Твърде е сложно, за да съдим сами. Тази нощ да отидем заедно и да проверим.

Същата нощ двамата, по цивилни, се промъкнаха към завода. На бледата лунна светлина отвътре отново се чуваха смехове и китара. През пролуката във вратата струеше топла светлина, а вятърът носеше апетитен мирис на варено месо. — Този аромат е от същата грудинка, която ѝ насекох — прошепна Дмитрий.

Андрей внимателно се приближи до вратите. В този момент отвътре се чу гласът на Анна Ивановна. — Милички, днес има много месо, яжте до насита. Като чу този топъл, ласкав тон, Дмитрий застина.

Досега мислеше, че жената я мамят, но този глас говореше за съвсем друго. Той и Андрей си размениха погледи. Андрей с жест даде знак за тишина. Внимателно открехнаха крилото на вратата.

Старите панти изскърцаха, но, за щастие, вътре никой не забеляза. И в този миг пред очите на Дмитрий се откри невероятна картина. В изоставения цех бяха събрани около десетина млади хора. Повечето в поизносени дрехи, с разрошена коса, а по лицата им личеше дълбока умора.

На едно момче ръката беше превързана, а едно момиче седеше в инвалидна количка. В ъгъла гореше стара печка, а от голям казан се вдигаше пара. В казана беше същата грудинка, която Дмитрий беше насекъл. Анна Ивановна стоеше в центъра и грижовно сипваше храна на младежите.

Отнасяше се към тях с такава топлина, сякаш от години са едно семейство. — Яжте, яжте, събирайте сили. Навън е студено и гладно — на думите ѝ едно момче, преглъщайки сълзи, отвърна:

— Благодаря ви, майчице. Едва тогава Дмитрий започна да разбира всичко. Това бяха бездомни, а Анна Ивановна всеки ден купуваше месо, за да ги нахрани. Когато Дмитрий и Андрей влязоха, младите за миг се напрегнаха.

Някои инстинктивно скочиха и отстъпиха назад. Тропотът на лъжиците секна. Анна Ивановна също ги погледна изненадано. — Дмитрий! А вие, другарю полицай, защо сте тук?

— Анна Ивановна, не ни разбирайте погрешно. Просто се притесних за вас — побърза да каже Дмитрий, махайки с ръка. Жената въздъхна дълбоко и бавно седна на стол. — Тези деца, всеки има своя история — гласът ѝ трепереше.

Едни са изоставени от родители, други са загубили дом при авария, трети са се озовали на улицата след болница. Тя замълча за миг, оглеждайки младежите. В очите им имаше страх, но и дълбока привързаност към нея. — Синът ми Миша, когато беше жив, често помагаше на такива момчета и момичета.

Нали беше пожарникар — гласът ѝ потрепери още повече. — Загина в пожар, докато спасяваше хора. И един от онези, които тогава се опита да спаси, е тук. Погледите се насочиха към едно момче… Високо, широкоплещесто, но съвсем младо на вид. Оттогава, сякаш опитвайки да запълня празнотата, оставена от Миша, започнах да се грижа за тези деца — продължи тя, бършейки сълзите си. — Този изоставен цех някога беше наше малко предприятие, после просто стоеше, пазеше от вятър и дъжд. Малко го пооправих, за да могат децата да живеят тук.

Сега Дмитрий разбра окончателно. Тези 60 килограма месо всеки ден не бяха просто за утоляване на глада, а за да дарят топла утеха на наранени души. — Но откъде имате пари за такова количество месо? Това са десетки хиляди всеки ден — внимателно попита Андрей.

Анна Ивановна извади старото си платнено портмоне. — Това са парите, които Миша спестяваше приживе. Остави ми ги за старини. В портмонето лежаха прилежно сгънати банкноти.

— Но защо ми е да живея дълго сама, ако с тези пари мога да помогна на някого? Нали точно това би искал Миша? При тези думи младежите наведоха глави. Момчето в инвалидната количка, бършейки сълзи, каза:

— Ако не беше майчицата, отдавна щяхме да сме измръзнали. Аз се контузих в завода и не можех да работя, а майчицата дори ми плати болничните — добави с треперещ глас друго момче. — А аз загубих цялото си семейство в катастрофа, останах сам — каза трети. — Майчицата стана моето ново семейство.

Гърлото на Дмитрий се сви, не можеше да изрече и дума. Андрей също стоеше със сведена глава. Макар да беше студена зимна нощ, вътре в този изоставен цех цареше пролетна топлина. Гледайки как Анна Ивановна и децата ядат и се смеят заедно, мъжете мълчаливо се обърнаха и излязоха.