Той обичаше България и направи невъзможното да спаси невинните. Синът му съобщи, че почина самият

Адвокат Осман Бизанти – защитникът на българските медици в Либия по време на т.нар. СПИН дело, е починал миналата седмица. За кончината на адвоката съобщи синът му Хусам, който в последния етап от съдебната битка в Либия също участваше в екипа на защитата, пише „24 часа“.

Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка, Снежана Димитрова и Ашраф ал-Хаджудж бяха арестувани през 1999 г. и впоследствие бяха осъдени на смърт от няколко съдебни инстанции в Либия.

Бизанти пое защитата от самото начало и до края на сагата през 2007 г. бе човекът, на когото и медиците, и българската държава най-много разчитаха в правно отношение.

Вярвам безусловно в невинността на тези хора, иначе нямаше да поема случая и не бих могъл да изградя добра защитна стратегия, казваше неведнъж пред журналисти и външни наблюдатели Осман Бизанти.

През седемте години, в които процесът мина през всевъзможни инстанции и обрати, Бизанти се сблъскваше с огромни трудности и атаки, които идваха откъде ли не.

От своите сънародници той често получаваше язвителни забележки и обвинения, че защитава престъпници и детеубийци. На няколко пъти срещу него имаше заплахи за саморазправа както по телефона, така и съвсем открито на публични места. Преди едно от делата през декември 2006 г. Бизанти бе нападнат от развилнели се роднини и близки на децата от Бенгази. Тогава се наложи полицията да отцепи целия периметър около съдебната зала, а заседанието на съда започна със закъснение.

Осман Бизанти имаше проблеми и с разследващите, които бяха изтезавали българските медицински сестри през 1999 г. С пледоарията си в защита на българките и с детайлите за мъченията, които изнесе в съдебната зала, той истински вбеси офицерите от либийските следствени органи. Тъй като се явяваше като защитник на нашите и по делото, което се водеше срещу офицерите в друг либийски съд, Бизанти успя да си навлече и гнева на някои среди в либийските служби за сигурност.

През април 2007 г. адвокатският му офис в центъра на Триполи бе разбит и претършуван от неизвестни лица. Цялата му документация бе преровена и разхвърляна по пода, а креслото на бюрото в кабинета му демонстративно бе катурнато с краката нагоре.

Тогава се коментираше, че акцията може и да е с цел сплашване, но Бизанти запази завидно самообладание и продължи работата си. На предложената от българска страна защита той любезно отвърна: „Аз съм в родината си, това е моята страна и никой не би могъл да ми окаже помощ отвън. Вярвам в Бог и тази вяра ми дава кураж.“

В критични ситуации той обичаше да цитира някоя сура от Корана, която обикновено оставяше безмълвни и най-големите му душмани в Либия.

Бизанти познаваше свещената книга на исляма толкова добре, колкото и либийския и египетския наказателен кодекс, и винаги имаше подръка най-подходящия цитат, за да подсили тезата си. Без значение дали водеше спор с прости бербери или с професори по право.

Бизанти остана в Либия след свалянето на Кадафи. Обичаше спокойствието на фермата си в покрайнините на Триполи, където гледаше коне и овошки. След превземането на либийската столица от милициите обстановката стана непоносима. В тези мътни времена един от главните мъчители на българските медицински сестри се бе превърнал в пръв „революционер“ срещу режима на Кадафи, парадирайки с ореола на репресиран, защото бил съден заради българите по поръчка на фондация „Кадафи“. В тази болна среда достойни, умни и възпитани хора като Осман Бизанти веднага се превърнаха в мишени за атака. В откъслечните новини, които идваха от Либия по време на стълкновенията, се говореше, че фамилната къща на адвоката била нападната, а член на семейството му – отвлечен за откуп. В крайна сметка се разбра, че възрастният адвокат се е принудил самоволно да избере изгнанието и заедно с най-близките си в името на тяхната сигурност заминал за Кайро. Разбирайки, че краят на живота му наближава, Осман Бизанти настоял да се завърне в Триполи, където да изкара последните си дни. Но дори на смъртния си одър този човек не забрави да бъде добър и възпитан и помоли сина си да предаде последните му поздрави на хората в България, с които дружеше и които го обичаха.