Извикаха лекар от Бърза помощ при умиращ свещеник, разказът му е потресаващ

Лекар от Бърза помощ отиде по сигнал дома на умиращ свещеник. Разказът му за преживяното и видяното там е потресаващ

Ето какво си спомня медикът:

Никога няма да забравя как веднъж нашият екип беше повикан в дома на възрастен свещеник, получил инфаркт. Той лежеше на леглото, облечен с тъмносин подрасник, стискайки кръст в ръцете си.

Обективните данни говореха за кардиогенен шок. Кръвното налягане беше изключително ниско. Болният беше блед, покрит със студена лепнеща пот, измъчваха го жестоки болки.

При това той беше не просто спокоен, а абсолютно спокоен и невъзмутим.

И в това спокойствие нямаше нищо престорено, никакъв фалш. Нещо повече. Бях поразен още от първите му думи. Той попита: “Много ли повиквания имате? Сигурно още не сте обядвали?” И като се обърна към жена си, продължи:

“Мария, сложи им нещо да хапнат”. И докато му правехме кардиограма, биехме му инжекции, слагахме системи, викахме специализиран реанимационен екип, той се интересуваше къде живеем, стигаме ли навреме на работа. Попита със слаб глас колко деца имаме и на колко години са те.

Той се безпокоеше за нас, интересуваше се от нас, без капчица тревога и страх, докато ние вършехме нашата работа, опитвайки се да облекчим страданията му. Виждаше угрижените ни лица, сълзите на плачещата си жена, чуваше думата “инфаркт”. Разбираше какво става с него. Бях потресен от неговото самообладание.

След пет минути той издъхна.

Странно чувство предизвика у мен тази смърт – чувство, което не ме напуска и досега. Защото повечето умиращи се държат съвсем другояче. Страхът парализира волята на болните. Те мислят само за себе си и своето състояние, вслушват се в най-незначителните промени в организма си, до последния си дъх се вкопчват отчаяно в надеждата за живот. Да става каквото ще, само и само да оживеят.

В домовете, където няма място за икони и кръст, но затова пък има плазмен телевизор върху цялата стена, където в антрето ви карат да обувате специални калцуни, не е рядкост “истерията на последната минута”.

Умиращият вика, тръшка се по леглото, сграбчва ви конвулсивно за ръцете, взира се отчаяно в очите ви, повтаря непрекъснато един и същ въпрос, опитвайки се да улови в погледа ви, в гласа ви поне някаква призрачна надежда.

Такива болни, преди да изпаднат в безсъзнателно, предагонално състояние, просто съсипват роднините и околните със страха си. След такива смърти медиците се усещат опустошени. Но не защото не са успели да окажат цялата необходима помощ и да спасят пациента. Чувстваш се опустошен и измъчен от това, че си видял как смъртта е победила човека.

Между другото, същите победени от страха болни се срещат и там, където всички стени са покрити с икони, масите са затрупани с религиозна литература, навсякъде блещукат кандила, а болните, вместо изписаните им от лекаря лекарства, пият само светена вода, каквато в множество шишета и всякакви други съдове можеш да видиш навсякъде из апартамента.

Блиц