Спомен за Иван Ласкин – той не беше създаден да бъде удобен!

Казано е – за отишлия си от този свят или добро, или нищо. Не съм съгласна. Вярно, че времето посипва със златен прах спомените, замита “под черта” огорченията, оцветява с ярки багри хубавите моменти. Но да не се заблуждаваме – дълбоко в себе си всеки има точна оценка и за човека, и за времето. 

Иван Ласкин не беше от хората, които можеш да опишеш просто с думи или снимки. Дори и най-добрият портрет би бил лишен от онзи импулс, който го караше да говори, да се ядосва, да се смее и да обича с необуздана сила. Той беше като ураган в малък град – разрушаваше спокойствието, но оставяше след себе си спомени, които трудно се забравят.

Роден е в София на 10 март 1970 г. Тогава миеха улиците нощем, сладоледът имаше вкус на лято, а киното беше мястото, където се раждаха детските мечти. Малчуганът е с характер – не е капризен, а директен и вече носи една особена зрялост в погледа. Това е от арменската кръв във вените му – арменските деца се раждат с мъдри очи. Защото носят спомена за дълбоки корени и вековна вяра. И Иван носи със себе си усещане за принадлежност – не само към изкуството, а към тази малка лична страна на “българин с арменска жилка”, който е винаги нащрек. От малък не приема безсмислието.

Учи, спори, дразни се от фалша дори в детските игри

Оказва се, че това ще е неговата съдба – да не понася фалша до последно. Първата му среща с камерата – в детския сериал “Васко да Гама от село Рупча”, го бележи за цял живот. Хората по улиците го познават, спират го, а той се усмихва криво, защото чувството е странно: всички го виждат, но никой не знае кой е истинският Иван. “Аз отдавна не съм онова хлапе”, казва той, а в гласа му има едновременно гордост и нежна ирония.

Но всъщност беше. Беше и онова хлапе, и всички мъже, които идват след него. В него имаше нещо неподправено детско, което дори най-големите скандали не можеха да изтрият. Този ранен актьорски успех оставя своя отпечатък – не само като трамплин, но и като “наследство” – да бъдеш видян, да бъдеш очакван. Иван Ласкин няма как да бъде вписан в графата “светец”

Той извървя бързо и бурно краткия си земен път и направи всичко по силите си, волно или неволно, за да остане в паметта на съвременниците си като една от ярките, но и противоречиви фигури в българското кино и театър. Безпрекословно талантлив, често бунтуващ се – в добрия и в по-трудния смисъл на думата, Ласкин беше от онези хора, които не се “харесват” просто така. Или ги обичаш, или не можеш да ги понасяш. Средно положение няма. И може би точно в това беше неговата истина – не беше създаден да бъде удобен.

След НАТФИЗ, след сцените, след аплодисментите започва онова, което малцина виждат – борбата на човека, който не може да живее спокойно в свят, пълен с компромиси. Той не умее да мълчи. Когато нещо го ядосва, просто го казва. Не желае да премълчава, макар че това понякога означава да си навлечеш неприятности. “Аз на устата си ключ нямам. Всичко, което мисля, излиза през челюстно-говорния ми апарат и смятам, че това се нарича почтеност”, казва Ласкин в интервю за Клуб Z. И това е повече от красива реплика, това е програма за живот. И си има своята цена. Защото в България не обичат онези, които не си мълчат

Ласкин не филтрираше, не играеше ролята на “възпитан”. Беше жив, искаше да се усеща, да се чувства, да оставя следа. Всяка сцена, всеки разговор с колега, всяко интервю за Ласкин е проверка за честност. И той не се страхуваше да говори, да казва остри неща за културата, за състоянието на театъра, за политиката.

В интервю за frognews.bg той заявява: “В културата всичко е “на ти – дай ми”. И няма как да е съгласен с “индустрията”, с клишетата, с очакванията, защото за него театърът не е просто професия – той е място за истинност. “Когато играя, имам чувството, че не стъпвам по земята…”, казва той. Но този стремеж към висота, към достоверност, прави сблъсъците неизбежни. Ласкин не се вписваше – не защото беше против, а защото виждаше границите, които другите избират да не забелязват

Някои казваха, че Ласкин има голяма уста. Други виждаха в него голямо сърце. Когато обичаше, той го правеше без остатък. Любовта беше неговият пристан и неговата буря едновременно. Александра Сърчаджиева – младата, шумната, прекрасната – беше човекът, който можеше да понесе огъня му и да го омекоти. Когато се роди дъщеря им, Ласкин казва, че това е единственото, което има смисъл.

Любовта му не беше публична игра за камерите – тя беше истинска и голяма, понякога страшна, но винаги реална. Той остави зад гърба си две деца от един неуспешен и един прекъснат от съдбата брак. Онези, които го познаваха, казват, че е страдал – страдал е от неумението си да бъде едновременно на всички места, да е и баща, и приятел, и актьор, и човек, който се разпада, но пак става.

Приятелите му разказват, че Иван може да те обиди и да те разсмее в едно и също изречение

В приятелската компания виното се лее не от жажда, а от нужда за разговор. Той вярва, че чашата не е утеха, а повод за споделяне. Но понякога тази чаша ставаше прекалено голяма и оттам започваха неговите битки – с болестта, с тялото, с тъгата, която не искаше да покаже. Той събираше хора около себе си не с чар, а с енергията си, с присъствието си, с честността си. Ако някой го питаше “Как си?”, не получаваше обичайния отговор. Получаваше истината – понякога болезнена, понякога смешна, но винаги искрена.

Любовта му към природата беше легендарна.

България е велика страна… Сякаш скачаш от красота на красота, споделя актьорът пред mila.bg. Ловът за него не беше спорт, а ритуал. Там, сред гората, той беше просто човек. Без звездна слава, без аплодисменти, без очаквания. Именно там се чувстваше свободен – и можеше да бъде сам със себе си, без да се налага да играе роля.

Иван Ласкин имаше страсти, които малцина разбираха. Обичаше виното, разговорите, тишината след бурята. Имаше смях, който лекуваше, и гняв, който изгаряше. Не можеше да премълчи несправедливостта, не можеше да понася лъжата. Това му костваше приятелства, възможности, понякога здраве.

Последните му години бяха тежки. Не физически – човешки. В тях имаше умора, разочарование, болка. Болестта дойде неочаквано, а може би не съвсем.

До последно той живееше на пълни обороти – с мисъл, с чувство, с приятелство, с обич.

Излишно е да се питаме дали Иван Ласкин беше ангел или демон. В него имаше сила, която не може да се обуздае, и нежност, която рядко показваше. Той беше човек – слаб, буен, щедър, горд, смешен, обидчив, истински. И може би точно това е най-голямата му роля – че не играеше. В свят, в който всички играят, той живееше. А не всеки има куража да бъде просто себе си.

Когато си отиде само на 48, мнозина се стъписаха – сякаш не вярваха, че човек като него може да си тръгне тихо. В деня, в който близките му се прощаваха с него, форумите бяха пълни с негови думи, които звучаха като завещание: “Не съм мъченик, просто не умея да се навеждам”.