Зимата на моето детство

Някога в самото начало на 80-те, вечер на село баба печеше питка. Дядо ми вадеше зелка от кацата и наливаше по чашите зелев сок, от който ни щипеше на езика. Салата, питка и сок. По телевизора нямаше нищо, почти не гледахме.

Имаше радио, то заместваше телевизора. И то беше много скучно, но сутрин обикновено имаше сняг поне метър, печката беше на дърва и въглища, въздухът беше режещо чист, с аромат на студ и лек дим. Тогава следяхме прогнозата по радиото и чакахме да откопаят пътя. Ако го направеха за 2-3 дни, това беше цял подвиг. И дни след това имаше слънце, кокичета и идваше пролетта.

Живеехме много по-просто, защото и ние бяхме прости и се радвахме на малкото. 40 години по-късно – внимавам с тестото, киселото зеле ми е като отрова заради солта, спомените ми от село се смесват със сънищата ми, сняг няма. Има коронавирус и външна политика. Дето викаше баба ми „Заитряхме“. Така захитряхме, че ни остана само питката.

Ивайло Тончев