Мая Николова – жената зад волейболните шампиони: Аз съм генералът вкъщи!

Семейството е отборът, който никога не губи Снимка: Архив

В това семейство няма показност, има стабилност и ясни правила. Успехите не са случайност, а резултат от години работа, лишения и последователност, извън светлината на прожекторите. Докато шампионите са на игрището, Мая Николова е гръбнакът и оста, която държи цялата конструкция изправена. Тя е онзи незабележим, но жизненоважен център, около който се върти едно от най-обичаните спортни семейства в България.

Владо и Мая на кръщенето на момиченцето си Снимка: фейсбук

Разговорът с винаги усмихнатата и неуморна Мая започва делнично: „Моето всекидневие си прилича с на всички други майки, които поставят децата, както е редно, на преден план. С големите беше така – бях 24 часа на повикване – имаше много лишения и компромиси. Със сигурност егоизмът е много далеч от мене, тъй като само да си помисля за себе си, и вече някой друг ме вика да помагам, да закарам, да нахраня, да изпера“, смее се жената, която някак винаги успява да огрее навсякъде и да обгрижва с лекота 6-членното си домакинство.

Бившият капитан на националния по волейбол Владо Николов и съпругата му търпеливо изчакват посрещачите да се нарадват на сина му Александър.

Семейството винаги е било най-важно – преди кариера и лични амбиции: „Аз не се оплаквам, че не съм изпълнила мечтите си, тъй като за мен има по-скъпи неща – трудно е и семейството да е сплотено и да си топ в професията си. Може би хората не знаят, че аз исках да пиша – да бъда журналист, да пътувам и да отразявам спортни събития. Поне сега разбирам за спортните събития от първо лице и успявам бързо да предавам информацията – преди за успехите на Владо, сега за тези на децата“, доверява Мая и продължава: „Като се замисля, донякъде правя това, за което съм мечтала – докато Владо е под прожекторите, постоянно трябва да говори, няма време даже и да изпрати съобщение кой е победил, кой е загубил, как се е развил мачът, аз съм тази, която уведомява близки и приятели“.

Освен майка на герои, Мая е и красива жена Снимка: Архив

Дните на Мая са пълни с организация, грижи и движение, с всекидневие, което не познава пауза и никога не се подрежда само. Зад тази привидна нормалност стои огромна, плътна история, в която има една постоянна вътрешна сила, която не се показва, но никога не отслабва. В този натоварен график Мая намира време и да поговори с нас – точно след коледното тържество в училище на най-малките в семейството – Филип и Дария.

За съжаление, коледните празници не успяват да съберат Николови и тази зима. „Волейболът не спира за Коледа и Нова година, защото точно тогава в Италия и Русия залите са пълни, мачовете са наредени, а професионалният ритъм не прави компромиси с календара“, казва Мая с тон, който не навява тъга, а приемане и разбиране: „Нямаше как да се съберем всички“. Вместо шумна трапеза е имало екрани, вместо прегръдки – видеоразговори, вместо обща снимка – кратки мигове близост през разстоянието, в които гласовете са по-важни от думите. „Чуваме се, гледаме се на видео. Това ни е празникът“, разказва чаровната половинка на Владо Николов.

За световното първенство по волейбол гордата майка говори с особена мекота. Сребърното лято не просто донесе резултат, а събуди нещо много по-дълбоко.

„Посрещането на волейболните национали след класирането им на второ място бе мечта. Мечта, която чаках с години“, разлива се емоционално разказът на Мая.

Това не е блян за медал или класиране, а за признание, за момент, в който колективният спорт усеща, че не е сам, че зад него стои цяла нация. Тя говори за отборните спортове като човек, който знае цената им – от личния си опит с волейбола. „Когато си индивидуален спортист, търсиш вината в себе си и разчиташ единствено на собствените си качества. Докато при колективния спорт може да имаш таланти, физика и техника, но ако няма синхрон, доверие и усещане, че играеш за другия, нищо не се получава“, категорична е бившата волейболистка.

Като родител Мая мечтае да е възпитала у децата си на първо място ценности: „Винаги съм искала да знам, че сме успели да ги направим добри хора – не всеки път добродушни, не да отстъпват място на мравката. Напротив, трябва да имат цели, трябва да се напъват и да се стремят да ги постигат. Но идеята е колкото и да си известен и перспективен, да си добър човек – да се съобразяваш с другите, да ги уважаваш и да знаеш, че ако си сам, нищо не се случва – понякога ти трябва нечия помощ и съдействие“.

Алекс и Мони според нея не просто са израснали като спортисти, а като част от ново поколение, което не носи тежестта на старите страхове, което приема загубите не като край, а като урок, като спирка по пътя напред. „Загубите помагат. Тъй като така можеш да си направиш равносметка къде бъркаш – невъзможно е само хубави неща да се случват. Така е и в живота. Ти не можеш да имаш само победи, нито на работното място, нито в личния живот, а именно от трудностите вземаш поука. Загубите не са приятни Ц особено ако е финал или ако се бориш за медал. Нашето поколение е научено повече да слуша и мисли негативно – приемаме нещата по-тежко от обикновено, а младите приемат загубите по-леко. Учaт се от тях“, вярва Мая.

Когато става дума за лидерство, тя не говори абстрактно. За нея то има лице, характер и поведение, които не се изчерпват с терена. Участието на Владо Николов в „Traitors: Игра на предатели“ й се струва напълно естествено, защото лидерството не свършва с последния мач. „Владо е лидер. Не само на игрището – в живота, но вкъщи аз съм генералът.“ В дома дисциплината не е дума, а практика.

„Строга съм. Нямам време да чакам“, категорична е майката на шампионите. Няма място за отлагане, за мързел, за „после“. Екипите не се перат сами, маратонките не се подреждат сами, тренировките не се случват от само себе си. „Ако им даваш всичко наготово, защо да се напъват?“, риторично пита Мая. Това не е строгост от инат, а от грижа – от желанието децата да могат да се справят сами, без да чакат някой да им подаде всичко.

Любовта към рожбите й е безусловна. Филип – „номер 3“, както го нарича Мая – е по-ментален, по-спокоен, различен от спортната динамика на батковците, без онази „спортна злоба“, която често движи състезателите, и е най-различен в семейството. Дария е най-малката единствена дъщеричка на Николови. Тя е енергия, движение, импулс, дете, което не може да стои на едно място и сякаш носи спорта в походката си. „Тя прилича на Алекс и Мони.“ Филип и Дария също тренират волейбол, но Мая споделя, че те са съвсем нормални деца – но по-лигави от големите й синове.

Във фамилията няма натиск всички да вървят по един път:

„Не е важно какви ще станат. Важно е да са хора с ценности и да бъдат здрави – Дария има качествата и желанието да бъде спортистка, а Филип може да се насочи към математика, езици, компютри.“

Най-трудните думи идват, когато Мая говори за страха от контузиите, които оставят следи не само по телата, но и по сърцата. „Повече се притеснявам по време на мачове, отколкото се вълнувам.“ След преживяното с последната сериозна контузия на Алекс Мая понякога дори не остава в залата, когато напрежението е най-голямо, защото усеща, че тревогата й може да се предаде.

Мая Николова не търси аплодисменти и не застава на подиума. Тя е зад него – там, където се държи балансът, където се поемат ударите, където се пази посоката. И именно затова, когато шампионите летят, има кой да ги държи здраво стъпили на земята. Пожеланието на Мая за новата година не е гръмко: