След поредното слабо представяне на България много фенове къде шеговито, къде много ядосано, зоват националният отбор да бъде закрит. Разбира се, това няма как да стане…

Едно връщане назад в историята показва, че такъв случай е имало и тогава в основата на решението е българското правителство, когато премиер на България е Никола Мушанов.

Вижте любопитен материал, публикуван преди 7 години:

„На пръв поглед държавата най-често и най-силно се е намесвала в съдбините на българския футбол в периода 1944-1989 г. Фактите обаче показват друго. Министерският съвет на практика се превръща в генерален мениджър на националния отбор още през 30-те години с добре познатия мотив, че спортните успехи или провали се отразяват върху политическият престиж на страната.

Казусът датира от 1933 г. и е свързан с турнира за Балканската купа в Букурещ. Състезанието започва да се провежда от 1929 г. Макар и спортно събитие, то се вписва в пъзела на междудържавните отношения на полуострова, обременени със спомена за скорошни кръвопролитни войни, териториални и малцинствени проблеми. Участието на във футболните балканиади е практически първият относително сериозен тест за нашия национален отбор, ако не броим мимолетното му присъствие на олимпиадата в Париж през 1924 г. В дебютното издание на турнира, проведен от 1929 до 1931 г. по системата на разменените гостувания, българите се класират на последно място. През 1932 г. регламентът е променен. Системата с мачове на свой и чужд терен отпада за сметка на турнир по системата „всеки срещу всеки“ в столицата на една от балканските държави. Същата година в Белград България печели титлата огромен успех предвид факта, че две години по-рано Югославия завършва на трето място на първото световно първенство. В София отзвукът от победата далеч надхвърля чисто спортния контекст. Посрещането на отбора се превръща в тържествена манифестация като при национален празник. Последното е напълно обяснимо, защото в общественото съзнание надиграването на Югославия, Румъния и Гърция (б.р. – Турция не участва в турнира) се приема като един вид реванш за поражението и териториалните загуби в Междусъюзническата и Първата световна война, когато се изправяме срещу тези три държави на бойното поле.

Титлата в Белград обаче вдига твърде високо летвата на очакванията, която отборът обективно няма как да прескочи.

Следващата 1933 г. започва с организационни неуредици около треньора. Вместо на Павел Грозданов, практик, с когото е спечелена Балканската купа, Българската национална спортна федерация (БНФС) поверява поста на Георги Караиванов – випусник на Висшето училище за физическо възпитание в Берлин. Концепцията е през зимата футболистите да водят атлетически тренировки в гимнастическия салон на Първа мъжка гимназия. Очевидно този подход не е особено добре приет от играчите и след като тренировките пропадат, Караиванов подава оставка на 13 март.

Междувременно България трябва да защитава своята Балканска купа на следващия турнир в Букурещ, който започва в началото на юни. Тогава БНФС прави една последна и наистина фатална грешка, която тотално обрича подготовката на провал. Подмамени от изкусителното предложение за гостуване в Испания и Португалия, само две седмици преди началото на мачовете за Балканската купа в БНФС приемат, без да мислят за детайлите. А те водят до пълна катастрофа. След пет дни и половина пътуване с влак отборът пристига в Мадрид, за да разбере, че ще играе на тревно игрище, каквото не е виждал до момента. Нашите са с обувки за сгурията на стадион „Юнак“ и с учудване виждат, че испанците имат други – с бутони. На всичко отгоре в Мадрид вали от сутринта и теренът е страшно хлъзгав. Резултатът е 13:0 за Испания, което е

най-тежката загуба на
националния ни отбор

в цялата му история. Когато в Португалия научават за този цирк, предпочитат да си платят неголямата неустойка и да анулират мача с българите, преценявайки, че така ще им излезе по-евтино. След това разбитата команда поема за Букурещ отново с влак. За да бъде хаосът пълен, водачът на отбора Димитър Иванов го зарязва, отпрашвайки за Лондон по своя работа.

Междувременно националите благополучно се добират до Румъния, но са толкова изцедени от лашкането в трета класа, че имат сили само за едно полувреме. Срещу домакините се държим докъм 50-ата минута, пускайки само един гол, но след това във вратата ни влизат още шест. Три дни по-късно срещу Югославия падаме (само) с 0:4, а в третия мач дори бием Гърция с 2:0. В крайното класиране сме трети пред гърците, но това е твърде слаба утеха след срама.

Много скоро проблемът се превръща и в политически. Оказва, че участието на националите на турнира е подробно анализирано в докладите на военния ни аташе в Букурещ, адресирани до министъра на войната генерал Александър Кисьов. Първото нещо, на което се акцентира в него, е засиленият зрителски интерес към турнира, в това число и от българи не само от пределите на страната, но и от Южна Добруджа, която по това време е румънско владение съгласно Ньойския мирен договор след Първата световна война. По нататък в изложението си военният аташе констатира, че „международните футболни срещи по своето значение надхвърлят простата обикновена констатация за по-добро или по-лошо ритане на топката. Макар и косвено те издигат или понижават името и престижа на държавата и народа, които се представляват в тях. Като така, при едно подобно лошо представяне на българския футбол считам, че се явява необходима една по-голяма намеса и контрол от страна на официалната власт върху международните срещи. При това положение считам, че би било напълно уместно и целесъобразно да се възпрепятства на нашите футболисти да вземат участие в междунаподни (а особено междусъседски) състезания – дотогава, докато нашият спорт не се издигне на една по-завидна висота и при едно безусловно по-добро ръководство.“

Докладът е препратен на министъра на външните работи (в случая това е министър-председателят Никола Мушанов). От своя страна той уведомява Министерството на вътрешните работи и с оглед неблагоприятните впечатления от представянето на българските футболисти нарежда в бъдеще да се упражнява

строг контрол при издаването
на колективни паспорти

за пътуване зад граница. На практика това е забрана отборът да играе в чужбина, равняваща се на фактическото му разпускане. С контрола по спазването й е натоварено Министерството на народното просвещение начело с д-р Атанас Бояджиев. Първата му работа е да спре един студентски тим за турнир в Торино. През октомври от Румъния идва покана за среща на „Б“ отборите на двете държави. Бояджиев отново отказва, но в крайна сметка дава съгласие мачът да се играе, ако БНФС предварително поеме отговорност за резултата. В крайна сметка нашите бият с 4:2 и това отчасти успокоява духовете. В края на годината за треньор на националите е назначен унгарецът Карой Фогъл, с което министерското вето окончателно е вдигнато.

Най-дългата пауза е през 1951 г.

Най-дългата пауза, в която националният отбор преднамерено е спрян от мачове, продължава повече от една година. Това се  случва в началото на 50-те години на миналия век и куриозното е, че предложението идва от страна на националния селекционер Стоян Орманджиев. Той поема отбора през 1951 г. и го води в две официални срещи – загуба с 0:1 от Полша и равенство 1:1 срещу златния тим на Унгария. Именно след този мач Орманджиев излиза с доклад пред Върховния комитет за физкултура и спорт (ВКФС) – органа, администриращ футбола у нас по онова време. В него се излага тезата, че поради наложителна смяна на поколения и изграждане на нов състав за известно време трябва да се наложи „карантина“ (по израза на Орманджиев). Тя продължава от 12 ноември 1950 до 18 май 1952 г., когато побеждаваме Полша като гост с 1:0 с гол на Димитър Миланов“.
Виктор ИГНАТОВ (в. Преса, печатно издание, брой от 5 юли 2013)