„През 1991 г.четири тийнейджърки забременяват по едно и също време. Седмици по-късно те изчезват без следа. Изминаха пет години, преди светът най-накрая да научи истината, скрита в тяхната школа.“

Слуховете се разпространиха като пожар. Учителите избягваха да задават въпроси, родителите шепнеха в кухните, а директорът призоваваше всички да «мълчат заради репутацията на училището.»Но истинският шок още не е дошъл.

Защото след три седмици и четирите момичета изчезнаха.

Първо Емили. После Сара. Джесика. И накрая Рейчъл. Един по един, без бележки, без сбогувания, без следа.

Градът се паникьосал. Родителите търсеха ден и нощ. Полицията претърси Ривърс, претърси гората и почука на всяка врата. Репортерите идваха и си отиваха. Но няма тела, няма улики, няма отговори.

През зимата плакатите избледняха. Градът се върна към рутината, въпреки че нищо вече не беше същото. Гимназията Джеферсън се превърна в обитавана от духове сграда. Коридорите му отекваха не със смях, а с мълчание — сякаш самите стени носеха тежестта на четири изчезнали живота.

И тогава, пет години по-късно, през 1996 г., тишината се пропука.

Лени Харис, възрастният пазач на училището, поправяше счупен прозорец в изоставеното северно крило. Тази част от сградата е била запечатана години по-рано за «бюджетни съкращения.»Но тази нощ, Лени забеляза нещо странно: слаб течение бутане иззад стена от тухли. И с него, миризма-влажна, мухлясала, незабравима.

Любопитството го глождеше. През пролетната ваканция се върна с лост.

Тухлите поддадоха. Зад тях се простираше тесен проход. Прах задушава въздуха. Фенерчето му минаваше през тъмнината, докато не се приземи в малка стая.

Четири тънки матрака. Одеяла. Четки за зъби. Стари учебници. Плакати на поп звезди от началото на 90-те.

И надраскани в гипсовата стена-четири имена. Емили. Сара. Джесика. Рейчъл.

Коленете на Лени отслабнаха. Изчезналите момичета бяха тук. Скрити в училището, от което са изчезнали.