25-годишната гледачка забременя след половин година грижи за 70-годишен мъж; дъщерята, бесна, я изправи на съд… и наяве излезе неочаквана тайна.

В продължение на шест месеца Мария се грижеше с всеотдайност за Дон Ернесто. Всяка сутрин му помагаше да се изправи, приготвяше му овесена каша и му даваше лекарствата. Следобед го придружаваше до градината, като насочваше неговите бавни стъпки.

През нощта масажираше краката му, разказвайки истории от своето село с глас мек като вятър.

Постепенно Дон Ернесто се възстанови, усмихваше се по-често, а съседите хвалеха Кармен, че е наела правилния човек.

Но една сутрин през юни, връщайки се от пазара, Кармен остави торбата със зеленчуци в кухнята и намери Мария, стояща на прага, бледа и трепереща, държейки тест за бременност.

Когато я видя, младата жена избухна в сълзи. Кармен иззе доказателството от ръцете ѝ: две светло червени черти. Краката ѝ се подкосиха, страх и гняв я обземаха:

„Мария! Ти си едва на 25, тук си от половин година и вече си бременна? Кой? Кой е бащата?“

Мария само плачеше и не отговаряше.

В ума на Кармен се появи ужасяваща мисъл: ами ако е нейният баща?

Тя си спомни, че Дон Ернесто наскоро говореше много за Мария. В ужас прошепна, срината:

„Не ми казвай… баща ми? Не, невъзможно! Той вече е на 70 години…“

Мария разтърси глава, като хлипа:

„Не, госпожо, не е той! Моля ви, не мислете така…“

„Тогава кой? Ако не говориш, ще те върна обратно в селото веднага!“

Мария падна на колене и покри лицето си:

„Не… не исках да го казвам… страхувах се… Но ако настоявате… ще кажа истината.“

Кармен задържа дъха си. Мария избърса сълзите и с треперещ глас призна:

„Бащата… е вашият съпруг.“

Думите паднаха като гръм от ясно небе. Кармен се свлече на стол. Мария продължи през сълзи:

„Когато тръгнахте за тридневно пътуване, той се върна вкъщи. Беше пил… той ме извика да почистя стаята. Аз… не издържах.“

Кармен усети как целият ѝ свят се разпада. Съпругът ѝ Рикардо се бореше с бизнеса си вече две години; станал груб и тежък пияч.

Но никога не беше мислила, че може да направи нещо толкова подло.

Гняв и срам се смесваха в нея.

Тя погледна Мария и макар да беше ядосана, усещаше и съчувствие.

„Защо не ми каза по-рано?“

„Страхувах се, че ще ме изхвърли, страхувах се да не натъжа Дон Ернесто… Планирах да си тръгна в края на месеца и да отгледам бебето сама.“

В този момент Дон Ернесто излезе от стаята си, подпирайки се на бастун, притеснен от виковете.

„Какво е, Кармен?“

Тя избухна в сълзи. Мария падна на колене и плачеше:

„Простете ми, господине… простете ми…“

Дон Ернесто слушаше, а очите му се напълниха със сълзи. Той сложи ръка на раменете на младата жена и каза с разбит глас:

„Това дете… дори и да няма баща, остани тук. Аз ще го отгледам като свое.“

Мария плачеше неутешимо. Кармен също, знаейки, че бракът ѝ е приключил, но не можеше да изгони момичето. Бебето не беше виновно; то имаше нужда от дом. А баща му, вече с посивяла коса, беше готов да му даде своята любов.

Малко по-късно Кармен заведе Рикардо в съда за развод. Мария остана да се грижи за Дон Ернесто, очаквайки раждането на детето им.

И той каза на дъщеря си:

„Няма значение чия е вината. Бебето не е виновно. Нека расте в любов.“

Седмиците минаваха. Всяка нощ Мария продължаваше да масажира краката на Дон Ернесто, вече с коремче. Понякога той поставяше ръка на корема ѝ и шепнеше:

„Малко мое, не се тревожи. Аз ще се грижа за теб и майка ти.“

Песента на цикадите стихваше с края на лятото. Настъпи спокоен есенен ден, в който добротата на 70-годишен мъж спаси една млада работничка… и неродено дете.