Съседката-призрак

Живях в този блок почти двадесет години. През цялото това време на осмия етаж, в апартамента в самия край на дългия коридор, живееше една жена. Никой не знаеше истинското ѝ име. Едни казваха – Мария, други – че било Анна. Но всички бяха единодушни: тя винаги беше сама. Нито гости, нито семейство, нито приятели. И нито веднъж – нито един път – не я видях да се усмихне.

Всяка вечер, когато се прибирах от работа, забелязвах силуета ѝ на прозореца: седеше в креслото и гледаше някъде надалеч. Говореше се, че живее така вече петдесет години. В началото хората опитвали да се запознаят, после махнали с ръка: твърде студен поглед, твърде затворен живот.

Миналия месец тя си отиде. Случи се тихо: съседите усетили миризма и повикали полиция. Разбрах за смъртта ѝ едва когато на вратата ми се почука. На прага стояха двама полицаи.

— Живеете до починалата — каза единият. — Трябва да дойдете с нас.

Чудех се: защо? Но тръгнах.

Вратата на апартамента ѝ беше открехната. Щом прекрачих прага, ме обхвана студ — сякаш климатикът работеше на максимум. А радиаторите бяха горещи.

И тогава започна най-страшното.

Стаята беше празна, освен за старата мебел. Но по стените висяха десетки, стотици фотографии. Приближих — и вкаменях. На тях бях аз.

Аз на абитуриентския бал. Аз в армията. Аз с родителите на вилата. Аз с първата си жена в гражданското. Дори аз в магазина до блока, отпреди две-три години.

Кой ги беше снимал? Откъде? Усетих как ме побиват тръпки.

— Господи… — издишах.

Полицаите ме гледаха объркано.

— Познавахте ли я?

— Не! Никога дори не съм говорил с нея…

Приближих се до писалището. Там лежеше дебела тетрадка. На корицата беше написано моето име. Взех я. Вътре — с четлив почерк, по дати — беше описан целият ми живот. До най-малката подробност.

„Днес пак купи хляб от пекарната отсреща. Обича да е още топъл…“
„Днес се забави на работа и се прибра тъжен…“
„Днес погледна към прозореца и почти ме видя…“

Затворих очи, сърцето ми блъскаше. Това беше невъзможно.

Внезапно в съседната стая нещо падна. Подскочихме. Полицаите се спогледаха и отидоха да проверят. Аз останах в антрето, стискайки тетрадката.

И тогава чух тих глас зад гърба си:

— Все пак дойде…

Обърнах се. До прозореца стоеше тя. Същата жена. Бледа, прозрачна, но жива. Гледаше право в мен и… се усмихваше.

Тайната на дневниците

Вцепених се, неспособен да изрека и дума. Жената на прозореца беше призрак, сянка — но погледът ѝ беше жив. Гледаше ме така, сякаш е чакала цял живот точно този момент.

Полицаите се върнаха от съседната стая.

— Там няма нищо — каза единият, оглеждайки се. — Какво ви е? Все едно привидение видяхте.

Опитах се да заговоря, но езикът ми се сплиташе:

— Тя… стои тук!

Полицаите се спогледаха и подсмръкнаха. По-възрастният, с лека усмивка, рече:

— Човече, май и на вас ви подейства зле тази квартира. Задушно, тежка атмосфера… нервите играят.

Очевидно те не виждаха нищо. Жената продължаваше да ме гледа. И изведнъж тихо каза:

— Те не могат да ме видят. Само ти.

Изпотих се, дланите ми затрепериха. Стиснах тетрадката, а тя направи крачка към мен. Фигурата ѝ трептеше като отражение във вода.

— Защо… защо аз? — измъкнах.

Тя леко наклони глава:

— Защото аз изживях твоя живот.

Не разбрах какво има предвид и отстъпих.

Като видяха състоянието ми, полицаите решиха да приключват.

— Ще вземем документите и вещите — казаха. — А вие по-добре излезте да подишате.

Излязоха, оставяйки ме сам в апартамента. Вратата след тях се затвори. Останах насаме с призрака.

— Какво означава това? — изстрелях. — Защо имаш снимки… мои, мои записки? Следила ли си ме?!

И тогава се случи нещо странно, почти фарсово: призракът се засмя. Първо тихо, после по-гласно. Смехът беше звънък, като на млада девойка. Неочаквано тя махна с ръка — и една от рамките падна право върху главата ми. Изругах, хванах се за челото, а тя продължи да се смее.

— Винаги си бил забавен — каза с нещо трогателно в гласа. — Дори когато се ядосваше.

— Не те познавам! — почти извиках. — Никога не съм те познавал!

— А аз теб те познавам. Цял живот…

Бавно се придвижи до гардероба и плъзна ръка по вратата. Гардеробът се отвори със скърцане. На рафта лежаха още тетрадки — десетки. С ужас осъзнах: всички са за мен.

С треперещи ръце извадих една и я разлистих. На първите страници — мои детски снимки, прилежно залепени като в албум. Под тях — бележки: „Моето момче. Днес тръгна в първи клас. Вълнуваше се.“

— Но откъде… откъде ги имаш?! — извиках.

Тя пристъпи по-близо. Лицето ѝ беше вече съвсем близо и за първи път го видях ясно: бръчките бяха изчезнали, кожата — млада, очите — светли. Сякаш пред мен стоеше момиче на около двадесет и пет.

— Защото съм твоята майка — произнесе спокойно.

Отдръпнах се.

— Майка ми почина, когато бях на пет!

Тя кимна.

— Да. Но аз останах тук. Заради теб.

Зави ми се свят. Спомних си старите приказки на съседите: казваха, че жената на осмия етаж живее тук „петдесет години“. А ако сметна… всичко излизаше. Заселила се е точно когато майка ми е починала.

— Това е невъзможно… — прошепнах.

В отговор тя протегна ръка и докосна бузата ми. Студено, но нежно докосване.

— Наблюдавах всеки твой шаг. Целия ти живот. Никога не беше сам.

Задъхвах се от ужас и странна нежност едновременно. Всичко се сриваше: спомени, логика, реалност.

И внезапно зад вратата се чуха стъпки. Някой влезе в апартамента. Гласът на полицая:

— Господине, тук ли сте?

Обърнах се. В същата секунда жената изчезна. Само една снимка падна от рафта — сякаш доказателство за присъствието ѝ.

Последната усмивка

Полицай влезе в стаята, видя ме да стоя в средата, с тетрадка в ръце и разпилени снимки в краката.

— Какво… — започна, но млъкна, като видя лицето ми. — Добре ли сте?

Исках да отговоря, но думите заседнаха в гърлото. Как да обясня, че току-що говорих с призрак на жена, която се представи за моя майка?

— Да… да, всичко е наред — промълвих. — Просто… съм уморен.

Той кимна и пак излезе в коридора, оставяйки вратата притворена.

Останах сам. Погледът ми падна върху тетрадките. Вдигнах една и отворих наслуки.

„Днес срещна момиче. Тя му се усмихна, но той се направи, че не забелязва. Той се страхува от щастие…“

Помнех този ден. Преди двайсет години, на спирката, непозната наистина ми се усмихна. Тогава бях току-що разведен — мрачен, затворен. И да, отвърнах поглед.

Страниците сами се разгръщаха: всяка фраза целеше право в паметта ми.

„Днес искаше да заплаче, но се сдържа. Той не умее да плаче.“
„Днес купи подарък за сина си и го скри за утре. Обича изненадите.“

Седнах на пода, отпуснах глава в ръце. Вътре в мен се смесиха болка, страх, странна нежност.

И тогава отново чух гласа ѝ.

— Мислиш, че те проклинах? Че те преследвам като сянка? Не. Пазех те.

Вдигнах глава — и тя отново стоеше до прозореца. Млада, красива, с сияещи очи.

— Но защо така? — едва сдържах сълзите. — Защо се криеше? Защо не се показа?

Тя се усмихна тъжно.

— Защото не можех. Тялото ми умря, а душата ми остана вързана за този дом. Можех само да наблюдавам. Да записвам. Да пазя стъпките ти. Порасна, стана мъж… но аз винаги бях наблизо.

— А сега? — прошепнах.

Тя пристъпи към мен, докосна книгата в ръцете ми. Страниците зашумяха, а изведнъж всички тетрадки по рафтовете засветиха меко, сякаш някой ги запали отвътре.

— Сега мога да си тръгна — каза тихо. — Дочаках. Сам дойде тук. Видя ме. И най-важното — повярва.

Скочих, усещайки как сърцето ми се къса.

— Не! Остани! Тъкмо разбрах коя си! Не искам пак да те губя!

Тя поклати глава.

— Вече няма да ме изгубиш. Аз съм във всеки твой спомен. Във всяка усмивка на сина ти. Във всяка крачка от живота ти.

Образът ѝ започна да се разтваря, като утринна мъгла. Хвърлих се напред, но ръцете ми уловиха само студен въздух.

— Мамо!!! — извиках.

И в същия миг целият ток в апартамента спря. Тишината беше толкова плътна, че чувах единствено собственото си дишане.

Паднах на колене, притиснал към гърди тетрадката ѝ.

…След минута светлината се върна. Апартаментът отново беше пуст. Нито нея, нито сияещи тетрадки. Само една остана в ръцете ми — онази, на чиято корица бе изписано моето име.

Излязох на площадката. Полицаите ме погледнаха учудено.

— Добре ли сте?

Кимнах. Очите ми бяха мокри. За първи път от много години плаках.

Оттогава минаха няколко седмици. Апартаментът на осмия етаж пустее. Казват, скоро ще го дадат на нови наематели. Но аз знам: там е останала нейната сянка.

Пазя онази единствена тетрадка. Понякога я отварям и чета. И всеки път виждам в думите ръката ѝ, сърцето ѝ, любовта ѝ.

А неотдавна се улових, че се усмихвам, гледайки през прозореца. Просто така, без причина.
За първи път от дълги години.

Може би точно това е чакала