Kрай на десетте заплати при пенсиониране?

През последните седмици се оформи много ясен консенсус, че свиването както на размера на държавната администрация, така и на работещите в част от другите публични институции е крайно необходимо. Премахването – или поне намаляването – на обезщетенията при освобождаване е важно условие пред успешното намаляване на работещите в публичната сфера, което да позволи нормализирането на публичните финанси, поне от гледна точка на разходите за персонал, предлагат икономистите от Института за пазарна икономика.

Безспорно най-големият фокус в обсъждането на вече оттегления бюджет е съкращаването на разходите за персонал в публичната сфера, както от гледна точка на големия брой заети в нея, така и заради структурата на заплащането и високите бонуси.

Парадоксално, сред големите пречки пред свиването на държавната заетост се оказа неспособността на институции – най-видимо МВР –  да освободят служители заради големия дължим голям бонус при пенсиониране, до 20 заплати. Това означава, че опитите за съкращаване на щата, дори и само с работниците, които вземат и заплата, и пенсия, са възпиращо скъпи и е необходимо спешно да се търси изход, иначе реформата на заетостта в обществената сфера е изправена пред предизвестен финал, посочват от ИПИ.

Как се стигна до тук?

Член 106 (3) от Закона за държавния служител посочва, че при прекратяване на служебното правоотношение държавните служители получават обезщетение в размер до 10 месечни заплати, в зависимост от трудовия си стаж. В някои случаи – както е да речем в Закона за МВР (Чл.234) – бонусът при пенсиониране е дори по-щедър, като достига 20 заплати.Ако допуснем, че утре държавата си постави за цел да свие числеността на работещите в публичния сектор с 10 хиляди души, предвид актуалния размер на заплатата в публичния сектор (средно брутно около 1,4 хил. евро), то цената на реформата би била най-малко 140 млн. евро – сигурна спирачка без подготовка и план. Ако трябва да се намали броят на наетите в публичната сфера с над 100 хил. души – реалният необходим размер – то еднократният разход би надхвърлил милиард и половина евро. Тази оценка обаче е консервативна, защото не взема предвид специалните правила (като тези в МВР), както и не отчита факта, че работещите в края на кариерата си в общия случай имат значително по-високи от средните заплати.

В страните от ЕС далеч няма унифицирана практика що се отнася до заплащането на работници в обществената сфера при пенсиониране или освобождаване. Дори обратното – анализите сочат, че точно в половината европейски държави такава практика отсъства, а там където я има, размерът на обезщетението е в пъти по-малък. С други думи, България поддържа една от най-щедрите системи за обезщетяване на пенсионираните работници в публичния сектор.

Това не би било проблем, ако се намирахме в ситуация на стабилни публични финанси, излишък и разширяваща се данъчна база, която да може да поддържа щедрост за държавните служители. Това би могло да служи дори като допълнителна кукичка за привличане на работници, които биха предпочели по-високото заплащане на частния сектор. Само че не сме в такава ситуация – нито фискът е в добро състояние, нито пък частният сектор плаща по-добре, за да е необходимо държавата да взема мерки, за да се конкурира с него, смятат икономистите.

Ако искаме успешна реформа на държавната заетост, този режим на обезщетения ще трябва да се промени. Дори и да се окаже неприемливо цялостното премахване на обезщетенията при пенсиониране, размерът им трябва да се намали драстично, до максимум 2-3. С оглед на раздутите разходи за персонал и острата нужда от намаляването им, най-доброто решение е практиката като цяло да се прекрати.

Това обаче решава проблема само в бъдеще – наетите днес в обществения сектор дори и след промяна ще трябва да бъдат освободени при настоящите правила. За да се преодолее този проблем, може да се създаде специализиран фонд, който да финансира намаляването на размера на публичната заетост – въпреки че такъв подход натоварва допълнително държавния бюджет сега, той просто изтегля по-рано плащания, които рано или късно ще трябва да бъдат направени, защото никой не работи вечно. Така обаче избягваме плащането на заплати на пенсионирани служители с години, допълват от ИПИ.