Година преди смъртта Стоянка Мутафова сподели за голяма болка и страшен инцидент, белязал я жестоко за цял живот

В деня на скръбната вест за кончината на Стояна Мутафова, безспорно най-обичаната българска актриса, припомняме нейно интервю пред „ШОУ“, електронното издание на БЛИЦ от м.г. Това е едно от последните ѝ интервюта преди да се сбогува с живота завинаги. Истинското й име е объркано в един афиш и сега е позната на всички като Стоянка. Играе в над 90 театрални постановки. Популярна с ролите си във филмови и телевизионни продукции като „Големанов“, „Вражалец“, „Милионерът“, „Новогодишна шега“, „Топло“, „Любимец 13“, „Кит“ и др. Известни нейни сценични партньори са Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Апостол Карамитев, Невена Коканова. Има 3 брака. През 1946 г. се жени за първия си съпруг, чешкия режисьор Роберт Роснер, когато е на 23 години, а той – на 51. След брака отиват да живеят във Виена, а после заради неговата работа се преселват в Прага. Там Стоянка Мутафова завършва второ висше образование към театралния отдел на Пражката консерватория. Вторият ѝ съпруг е Леонид Грубешлиев, по професия журналист и преводач. От него е единствената дъщеря на актрисата – Мария Грубешлиева – Муки. Третият съпруг на Мутафова е Нейчо Попов, актьор. За него тя казва, че е любовта на живота ѝ. С него за първи път се вижда в Народния театър, където тя започва да работи като актриса, а той е студент във ВИТИЗ.

Стоянка никога не е крила пристрастията си към „ШОУ“ и на драго сърце се срещна с наш репортер, с когото седнаха в парка и си говориха надълго и нашироко за нейните спомени.

– Г-жо Мутафова, видимо сте в добро настроение. Така ли се чувствате?
– Преди малко станах от сън и мога да кажа, че се събуждам бодро. Доволна съм, че още работя. Е, не е като някога, когато работех много интензивно. Винаги съм смятала, че е по-добре да правиш нещо, отколкото да седиш и да гледаш в една точка. Особено аз като го закъсах с очите и не мога да чета. Чудя се как изобщо виждам. Опитвала съм се да чета, но след втората страница окото ми се изморява и не бива. Навремето много четях и си мислех, че няма да преживея момента, в който няма да мога да го правя. Лека-полека свиквам и с тази мисъл.

– Щастлива ли сте от турнетата, които правите по повод представяне на книгата „Добър вечер, столетие мое“? Зарежда ли ви тази нестихваща любов на хората, които ви боготворят?
– Естествено, че ме зарежда. Аз съм скромна и не мога да говоря на тази тема. При мен идват хората и ми казват прекрасни неща: „Благодаря ви, че ви има“, „Чудо е, че имате сили още да работите“. Така съм устроена, приличам на баща си. Тези неща мен не ме ласкаят. Не обичам да съм в центъра на вниманието. Сцената е друго, обичам да играя. Крак съм си чупила и съм хвърляла гипса, за да играя. Искрена съм във всичко.

– Коя е незабравимата за вас пиеса и искате пак да я изиграете? Защо?
– Случаят е много особен и ще трябва да се похваля. В нашия театър директор навремето стана Младен Киселов. Играех главна роля в пиесата „И най-мъдрият си е малко прост“. Този човек страшно много ме хареса, даде ми втора-трета роля… Усети ме, което е много важно. По този начин ме беше усетил и Методи Андонов, но нямахме време да работим, защото умря рано.

След Методи този Младен ме грабна с мисленето си, с особения поглед върху нещата. Беше ме гледал в няколко пиеси вече. Викна ме и ми каза: „Стояно, теб те използват само за комедии. Аз съм решил да играеш в „Майка кураж и нейните деца“. Казах му, че говори глупости, къде ще се меря аз с на  Бертолд Брехт жена му, която тогава играеше пиесата. Не смеех да посегна към тази роля. Той ми даде кураж, че мога да се справя. Да де, ама   той пък умря и с това се свърши, никой не ме видя в тази роля   Но той беше убеден, че аз ще се справя  и дълбоко в себе си вярвах в това. Играла съм и драматични роли, но в Сатиричния театър е нормално да се залага повече на комедия със сатирата. С Георги Калоянчев напуснахме Народния театър, защото и на двамата ни беше втръснало това еднообразие. Гонеше се само драматизмът, а е друго в една пиеса да има и хумор. Сега вече не ходя на театър, защото не виждам добре. Пострадах тежко, и то на сцената. – Какво се е случило на сцената? – Играех една постановка при един бездарник. Малко я играхме, защото не стана. Играла съм много на сцената и едно от най-важните неща е да няма тежки декори. Всичко е имитация, за да не падне нещо на теб и да те нарани. А на този декорът беше от желязо и дърво. Играех една дойка, имах специална моя стая, където Кольо Анастасов трябваше да хлопне капака на прозореца. Кольо Анастасов беше от тези артисти, които не гледаха наляво-надясно. Не погледна, че аз съм вътре, прасна капака по-рано, преди аз да съм слязла долу и да съм седнала.

Това нещо ме апликира на земята и отсреща на стената виждах кръв   Оттогава ходя при лекари, включително при най-големия специалист в Америка, в Германия, но нищо не може да се направи. Мога да чета с лупа, но на третата страница окото ми е уморено. Реших, че трябва да си пазя очите. Трябва да мога да си чета поне ролите, такава ми е работата. Увеличават ми шрифта с грамадни букви, но пак с лупа си ги чета. Лекарите ме съветват да се щадя, но не мога да живея без да чета. Не обичам компании, да ходя на гости, на веселби, предпочитам да си стоя вкъщи и да чета. – Винаги ли сте предпочитали усамотението пред шумните компании или това е следствие на годините? – Почти винаги, още от младо момиче. Аз бях много палаво дете, чупех прозорците на хората, гамен страхотен. Баща ми се чудеше какво да прави с мен, но от друга страна, се смееше зад гърба ми, че съм била по-интересна от другите. Майка ми побесняваше. Бях непокорна, самостоятелна, карах си собствен живот. Играех си повече с момчетата, мъжки игри. Като пораснах започнах най-много да харесвам самотата. Мразех неделните дни, защото слугинята ме контеше и отивахме на разходка. Колко скучно! Гледаш майките хванали децата си и се разхождат! Малко като програма ми се струваше.

Гледах час по-скоро да се прибера вкъщи и да остана сама   за да си правя театър с куклите. Имах си свой живот, който не съвпадаше с този на другите деца. Дружах с по-специални деца, такива като мен. В никакъв случай не съм била самотна, имах приятелки, но ги избирах според вкуса. Сред много хора се чувствах зле, чужда. Но бях страшно наблюдателна. Нямаше такъв, който да съм го видяла и да не съм го изимитирала. Познавах живота много добре, защото живея тук все пак, не на остров. Между другото, първата книга, която прочетох, още преди да тръгна на училище, беше „Робинзон Крузо“. Започнах да копнея и аз да намеря такъв остров, да се махна и никой да не ми пречи. Сама да си направя къщата с огромни миди, всичко редях във фантазията си. Разправях на баща ми, а той умря да се смее и викаше на майка ми: „Боже, това дете лудо ли е?“. Години по-късно си мечтаех да имам остров, където да бъда съвсем сама. До сега обичам самотата и не ми тежи. Не мога с всеки да общувам, малко съм особен човек. – А сега не искате ли да сте сама на такъв остров? – Сега много често оставам сама. Имах една ординерна партньорка, която не беше чак бездарна, но нищо особено не можеше да направи. Страшно се отегчавах от нея, а тя гледаше непрекъснато да ми услужи. С това ми ставаше още по-неприятна. Имала съм и чешити, като Калоянчев. Той беше много прост, без образование човек. Но пък е толкова талантлив, че като че ли Господ с фуния му спускаше всичко, което трябва да направи. Харесах в него големия му талант. С него се чувствах добре, смеехме се много. Винаги виждаше щурото в нещата, по което си приличахме. С него бях близка като приятел. Беше особняк, който не понасяше цялата тази суета, докато жена му искаше да води светски живот. – Може ли да се каже, че дъщеря ви Муки е наследила вашата лудост, вашия талант…? – Мъжът ми Нейчо Попов я ценеше много. Казваше ми, че е много талантлива, но аз съм я била потискала. Може и така да е, не знам. Пред мен тя имаше известно неудобство да покаже какво може. Когато се яви на изпит във ВИТИЗ,   аз стоях вкъщи и се молех да я скъсат. Не й вярвах!

Получи анонимно писмо, в което пишеше: „Бездарница, какво търсиш тук? Майка ти и баща ти като са еди кои си, какво си мислиш ти“. От този момент тя не си отвори устата. Мисля си, че получи комплекс. Не мога да твърдя, че е бездарна, но не се поддаваше. Една година след писмото се затвори вкъщи, пусна едни черни пердета, юни месец пускаше електрическата печка. Много се обичаше с Нейчо. Той започна да работи с нея, виждаше някаква задръжка, която й пречеше. Започнаха да работят в нейната стая, обаче той почина и с това се свърши. Има амбиции сега да играе, но е късно. И най-гениалната актриса да си, на тези години не може. Тя можеше да стане брилянтен журналист, защото го умее това. – Родителите ви подкрепиха ли ви в първите театрални стъпки? – Не! Баща ми беше много против. Той беше голям драматург и свързан с театъра. Беше ме срам да се покажа пред него като артистка. Много искаше да ме откъсне от театъра, за да не се съсипя, защото познаваше живота на артистите. Самата аз се чудя как успях, но то е защото съм един от основателите на Сатирата, там имахме късмет с Калата и другите. Плашех се да покажа какво мога пред баща ми. Един ден ме викна да изиграем нещо и да ме види какво мога. Аз онемях, не можех дума да кажа.

Свърши ме с думи, но не му повярвах. Аз знам защо не показах какво мога. По мое време трябваше да си красавица, за да успееш. Пък аз никога не съм била грозна, но не съм била и кой знае каква красавица. Тогава баща ми написа писмо до директора на ВИТИЗ, в което ме обрисува като олицетворение на бездарието. Молеше се да не ме приемат, ако случайно се представя добре. Заради писмото ме скъсаха, а аз усещах, че не съм се провалила. Той директорът беше приятел на баща ми. Това ме смачка. Баща ми сигурно е бил много доволен, но не го показа. Вътрешно в себе си не се отказах. Не знаех, че баща ми е написал това писмо. Когато станах чак известна, го намериха и го написаха по вестниците. По-късно записах ВИТИЗ, директор беше Трифон Кунев, пак приятел на баща ми. Той вече беше много болен и нямаше сили да се бори с мен. Трифон ме извика да ми каже, че съм много талантлива и ще стана голяма артистка. Играх с Кръстьо Сарафов и той ме похвали пред баща ми. Тогава разбра, че наистина съм добра и се гордееше с мен. Майка ми я обичах като майка, но ми беше малко скучна. Много образована, гимназиална учителка. Преподаваше латински и старогръцки. Много се нервирах, когато с баща ми говореха на френски, от там го намразих този език. Първоначално не знаех, че говорят на френски, а си мислех, че нещо се преструват и започнах да викам и да крещя да престанат.

Интервю на Красимир КРАСИМИРОВ, „ШОУ“