Никой не може да зачеркне Живков от историята

„Тодор Живков е несъмнена фигура в историята на България и ще продължава да олицетворява онази епоха, в която нямаше политически свободи, в която управлението беше еднопартийно, недемократично, ограничени бяха не само политическите, но и гражданските права. Едновременно с това обаче една епоха, в която беше извършена ускорена модернизация на България. Страната беше индустриализирана. Населението беше високообразовано, културата стана достъпна, в нея бе включена значителна част от населението. Като всяка епоха и като всяка историческа личност тази епоха и тази личност достигнаха до своя край и завършиха с неуспех.“ Това заяви в интервю за Агенция „Фокус“ историкът проф. Искра Баева по случай 21-та годишнина от смъртта на някогашния Първи.

„Няма никакво съмнение, че Тодор Живков е противоречива личност и то не само сега, а и по времето, когато управляваше, тоест от 50-те години – защото през 1954 г. е избран за първи секретар на ЦК на БКП, а през 1956 г. се утвърждава във властта и оттогава управлява вече страната до 10 ноември 1989 г. Тогава официалната пропаганда хвалеше Тодор Живков, но неофициалното обществено мнение можем да видим в акциите на относително малкото противници в системата в социалистическа България и на немногобройните дисиденти, създали дисидентското движение през 1988 г. – то беше съвършено различно. Обществото критикуваше Тодор Живков и то с нарастващ критицизъм, особено през 80-те години, когато започват енергийните трудности и в България се режим на тока – 3 часа с ток и 3 часа без ток, започна „възродителният процес”, който драстично наруши правата на българските турци. С други думи, нарастващото напрежение се отрази на оценката за управляващия еднолично Тодор Живков“, коментира проф. Баева.

„Тодор Живков обаче имаше съдба, на която други политици и държавници могат да завидят. Той управлява много дълго, след това беше свален, преживя период на пълно отрицание, беше обруган, след което настроенията към него започнаха да се променят и той завърши живота си на 5 август 1998 г. в атмосфера, когато все по-голяма част от българите започнаха да оценяват неговото управление като нещо добро, макар и останало в миналото. Той имаше възможност да надживее управлението си, да преживее падение, но да завърши живота си в относителен обществен комфорт – много политици, включително и дисиденти го посещаваха в дома му“, каза още историкът.

По думите й никога не може да се даде абсолютно обективна оценка за дадена историческа личност. „Нима може да имаме обективна оценка например за управлението на Стефан Стамболов? Повече от век е минал от това управление, но оценките са различни и не могат да бъдат абсолютно обективни, да не споменавам за по-стари личности. Но всяко време и неговите историци са длъжни да дават своите оценки. В тях винаги има субективизъм, има и отражение на времето, в което живеят тези историци. И аз като историчка съм се занимавала със социализма и дори съм написала биография на Тодор Живков – една неголяма, но мисля, неостаряла биография. И може би сега моята оценка е малко по-различна от времето, когато писах биографията, тъй като с отдалечаването от времето и най-вече с проблемите, които поставя пред нас съвременността, започваме да променяме и оценката си за миналото. Колкото по-добре живеем днес, толкова по-критични сме към миналото.“

Искра Баева изброи както минусите, така и плюсовете на управлението на Тодор Живков. „България е част от системата на държавен социализъм от съветски тип, в която има еднопартийна власт, без право на алтернативни политически партии. В България съществува още една политическа партия – БЗНС, но това е партия, която се е отказала от собствената си програма и е приела да изпълнява програмата на управляващата БКП. И в двете конституции на България – Димитровската от 1947 г. и Живковската от 1971 г. – са декларирани гражданските и политическите права, но те не могат да се реализирани, тъй като няма институции, към които човек може да се обърне, ако са погазени правата му. Политически свободи няма.

Има преследване на инакомислещите, включително и в Наказателния кодекс е записано правото на органите за сигурност, най-вече Държавна сигурност, да преследват хора, които изразяват други политически убеждения. България е затворена държава, която не осигурява свобода на движение на своето население. Това не означава, че българите не са пътували. Пътували са и в социалистически, и в капиталистически държави, но само след като им бъде дадено от милицията разрешение и им бъде издаден международен паспорт. В сферата на духовността има политическа цензура, не се печатат книги, които не отговарят на официалната комунистическа идеология, а това важи и за театъра, киното, изобразителното изкуство и дори музиката. Това са негативите“, изброи историчката негативите.

И добави: „Ако говорим за позитивите, те са свързани с модернизационните процеси. Не твърдя, че само при социализма има модернизация в България. Но ако сравним двете Българии до онзи момент – Третото българско царство и Социалистическа България, ако сравним процесите на модернизация в тях, ще видим, че в Царство България те се развиват много бавно. За 67-те години на Царство България огромната част от населението, най-вече селяните, продължават да живеят в мизерия, при условия, които не отговарят на идеята за модерен човек. В социалистическия период, който продължава 45 години, има ускорена модернизация, вярно, извършена на висока човешка цена, защото не бива да забравяме, че модернизацията става за сметка на селото, на ускорената урбанизация, хората напускат селото и отиват да живеят в градовете. Но процесът на ускорена модернизация дава видими резултати.

Ние посрещаме 1989 г. с едно на практика грамотно общество, дори и ромското население е ограмотено – наистина не много лесно и не съвсем доброволно, но в крайна сметка това е направено, с всеобхватна здравна система, с широка масова култура, достъпна до цялото население широка мрежа от кина, театри, художествени галерии и дори опери, което осигурява достъпност и благодарение на ниското заплащане за посещенията в тези институции. Книгоиздаване, при което има строга политическа цензура, но книгата като цена и разнообразие на жанрове е напълно достъпна до населението. Навсякъде има библиотеки, културни домове, читалища.