Той я чакаше още от детската градина, а тя се върна от града бременна от местен чаровник. Всички му се присмиваха, че търпи унижения, но именно той успя да надхитри цялото село

Той я чакаше още от детската градина, а тя се върна от града бременна от местен чаровник. Всички му се присмиваха, че търпи унижения, но именно той успя да надхитри цялото село.

В сърцето на едно спокойно селце, скрито сред овощни градини и стари дървета, съдбата още от най-ранно детство свърза две съседски деца — Елена и Владимир.

Те израснаха заедно. Заедно вървяха към детската градина, заедно беряха глухарчета по поляните и се криеха от летния дъжд под огромния клен до къщите им. После дойде училището — един клас, едни и същи учебници, тайни, издълбани по чиновете, и безкрайните разходки към дома, които често се превръщаха в малки приключения.

— Не ти ли омръзва все с едно и също момче да си? — питаше с усмивка майката на Елена, докато двамата хранеха старото дворско куче. — Излез и с други деца понякога. Не ти ли омръзна нашият Владо?

— Не — отвръщаше спокойно момичето. — А и дори да ми омръзне, той винаги е тук. Като част от дома. Като стария клен в двора. Свикваш с него, както със слънцето сутрин.

— Остави ги — намесваше се баща ѝ, оставяйки вестника настрани. — Никой не знае какво е намислил животът. Понякога от най-искреното приятелство пораства и любов.

— Много напред гледаш — отвръщаше тихо майката. — Животът е непредвидим. Не може да знаеш къде ще падне ябълката от дървото.

Годините минаваха бавно, но неумолимо.

Владимир винаги оставаше най-близкият човек до Елена. Почти нямаше ден без да се видят. А когато някой от тях се разболееше, другият страдаше така, сякаш му липсва част от самия него.

В гимназията вече трудно можеше да се скрие топлият поглед, с който момчето гледаше приятелката си. Но Елена беше еднакво мила с всички и никого не отличаваше. Това измъчваше Владимир. Караше го да ревнува от всеки, който се приближеше до нея, и той неусетно държеше другите момчета на разстояние.

Самата Елена гледаше на ревността му с леко недоумение.

Когато майка ѝ веднъж внимателно намекна, че Владимир явно е влюбен, момичето просто се засмя:

— Хайде, мамо… Владо винаги е бил такъв. Ние сме заедно от деца. Той ми е почти като брат.

След този разговор майка ѝ повече не повдигна темата.

А Владимир така и не погледна друга.

След бала Елена замина да учи в големия град, потапяйки се в нов живот, а половин година по-късно Владимир влезе в армията. Малко преди да тръгне, той посети майката на Елена.

— Вера Михайловна — каза тихо, стискайки фуражката си, — моля ви… не я прибързвайте да се омъжва. Ще се върна… и може би тогава всичко ще бъде различно.

Жената въздъхна.

— Не мога да обещая нищо вместо нея, Владо. Но служи спокойно. Още две години ѝ остават да учи. После животът сам ще покаже.

От армията Владимир изпращаше редки, но искрени писма. Понякога звънеше за празниците. Елена му отговаряше топло, но само приятелски.

И когато той най-сетне се върна в родното село, го посрещна новина, която го разтърси.

Елена се готвеше за сватба.

Беше довела от града годеник — чаровен и самоуверен мъж на име Артьом. Усмихнат, приказлив, винаги с китара в ръце, той бързо стана любимец на компаниите. Умееше да очарова хората и изглеждаше човек, който никога не остава незабелязан.

— Как толкова бързо реши, че е правилният човек? — тревожеше се майката на Елена. — Не бързай толкова, дъще. Той ми изглежда лекомислен.

— Мамо, всичко ще бъде наред — усмихваше се Елена. — Той ме обича. А и… вече чакаме дете.

Майка ѝ пребледня и седна тежко на кухненския стол.

— Какво направи, дете мое… Сега вече сватба трябва да има.

Владимир не се появяваше през тези дни. Стоеше затворен у дома, опитвайки се да преживее болката и ревността, които го разкъсваха отвътре.

Родителите му виждаха страданието му, но не знаеха как да му помогнат.

В къщата на Елена вечерите минаваха шумно. Събираха се приятели, Артьом пееше песни и беше център на внимание. Елена беше заслепена от чара му.

Подадоха документи за брак.

Тя внимателно предложи на бъдещия си съпруг да си намери работа, поне временно, за да съберат пари за сватбата.

Но Артьом само махна с ръка.

— За сватбата се грижат родителите. Така е прието — отвръщаше той, излегнат в хамака под ябълковите дървета. — А и цял живот ще работя. Нека поне малко си почина.

— Не ми харесва този човек — прошепваше майката на Елена. — Мързелив е. От работа бяга като от огън. Ще страдаш с него.

След седмица Артьом все пак отиде да разгледа няколко места за работа — в дърводелския цех и във фермата. Но навсякъде намираше причина да откаже. Ту било прашно, ту заплатата малка, ту условията тежки.

Обещаваше да търси работа в града… но така и не заминаваше.

— Вече месец живее при нас на готово, а за работа и дума не става — каза една вечер бащата на Елена. — И с такъв човек ли мислиш да градиш семейство?

Продължението   👇

Елена раздразнено остави чашата на масата.

— Татко, стига вече. Артьом просто още свиква тук. В града всичко е различно.

Баща ѝ само поклати глава.

А майка ѝ мълчеше. От няколко дни усещаше нещо тревожно. Артьом ставаше все по-нервен, често излизаше някъде вечер с телефона си и се връщаше мрачен. Но Елена отказваше да вижда очевидното.

Сватбата наближаваше.

Цялото село вече говореше за нея. Някои завиждаха на красивия младоженец от града, други шепнешком предупреждаваха, че „такъв лъскав човек няма да се задържи дълго тук“.

А Владимир?

Той се държеше така, сякаш нищо не го засяга.

Помагаше на баща си, поздравяваше хората по улицата, дори се съгласи да помогне за подреждането на шатрата за сватбата. Именно това накара хората да започнат да му се присмиват.

— Гледай го тоя… — шепнеха мъжете пред магазина. — Чака я от детската градина, а тя се върна бременна от друг.

— Истински търпеливец.

— Аз на негово място нямаше и да я погледна повече.

Но Владимир мълчеше.

Само очите му бяха станали по-студени.

Два дни преди сватбата Артьом внезапно заяви, че трябва да отиде до града „по важна работа“. Обеща да се върне вечерта.

Не се върна.

Телефонът му беше изключен.

Елена цяла нощ седя до прозореца. На сутринта вече трепереше от страх.

— Нещо се е случило… сигурно е станала катастрофа… — повтаряше тя.

Но още същия ден истината пристигна сама.

Пред къщата спря непозната кола. От нея слезе млада жена с малко момче за ръка.

— Тук ли е Артьом Соколов? — попита студено тя.

Елена пребледня.

— Аз съм неговата… годеница.

Жената се усмихна горчиво.

— Интересно. Защото аз съм му жена.

Настъпи тишина.

Майката на Елена изпусна чинията, която държеше. Тя се разби на пода с оглушителен трясък.

Жената бавно извади документи от чантата си.

Брак.

Общ адрес.

Снимки.

А после погледна към момченцето.

— И това е синът му.

На Елена ѝ причерня.

Оказа се, че Артьом от години обикаля различни градове, представяйки се за свободен мъж. Вземал пари, живеел на чужд гръб и изчезвал. В селото бил дошъл, защото дължал огромна сума и се криел.