Хората са казали, че когато нещастието дойде, трябва да отваряме вратите си широко, защото то никога не идвало само. Никога не съм подозирала, че някой ден ще изживея подобен кошмар. Казвам се Павлина и съм на 42 години. Преди две години Васил, с когото живеех на семейни начала повече от 10 години, почина от рак на белия дроб. Беше страстен пушач и в крайна сметка именно тази му страст го уби. Не страдам за смъртта му, напротив, доволна съм, че този неблагодарен човек си отиде в адски мъки. Когато двамата решихме да заживеем на семейни начала, той ми даде дума, че ако някой ден нещо му се случи, аз ще наследя апартамента и имуществото му. И двамата нямаме деца, затова обещанието му ми се стори съвсем реално. Вярвах на думата му и не съм настоявала да сключваме брак.

Въпреки че не бях негова законна съпруга, обичах Васил с цялото си сърце и му бях вярна до самата му смърт. Не беше лесен живота ми с него – освен цигарите, обожаваше и жените. Усещах когато ми изневерява, но за щастие никоя не се задържаше за дълго. Еднодневки – така ги наричах. Година преди да се разболее, в живота му нахлу Боряна. Не знам с какво толкова го плени, но по всичко личеше, че беше различна от другите му любовници. Дори не беше красива. Напротив, с наднормено тегло, мазна коса, и малки, хитри очи. Нахална до безбожие, идваше да го търси направо у дома, без да се смущава от присъствието ми. Тогава предложих на Васил да се разделим, но той отказа. Сега разбирам, че не е искал да се лишава от безплатната ми помощ. Затова е отказал, а не защото е изпитвал сантиментални чувства, както тогава си помислих.

Един ден с него се прибирахме от гости, когато внезапно лицето му пребледня. Опита се да направи няколко крачки, но се срути буквално в краката ми. Случайни минувачи ми помогнаха, извикаха линейка и стояха, докато дойде. В болницата го свестиха, но изследванията, които правиха през следващите дни показаха, че има рак на белия дроб, и след три месеца почина. Много мъка преживях през тези адски месеци, защото Васил отказваше да се лекува. Наричаше лекарите мошеници и тичаше при Боряна за билки. А тя, щом разбра, че не му остава много време да живее, още повече се залепи за него. Залъгваше го, че ще го излекува и всекидневно му носеше някакви отвари да пие. Преди той преспиваше в дома й, но откакто се разболя, тази вещица направо се пресели да живее у нас. Още тогава си е правила тънки сметки и съвсем умишлено го е наливала кой знае с какво.

Целта й е била да го вкара в гроба по-бързо, а тя да получи апартамента и цялото му имущество. Защото, след като пиеше от илачите, изпадаше в особено състояние – сякаш бе дрогиран. Много скоро състоянието му се влоши до такава степен, че не можеше да става от леглото. Последните му дни бяха адски мъчителни. Заради работния си график не можех да се грижа за Васил по цял ден, и макар че никак не ми беше приятно, се налагаше да го оставям на грижите на любовницата му. Не знам колко и как се е грижила за него, но една вечер, когато се прибрах у дома, го намерих мъртъв, а от „грижовната“ Боряна нямаше и следа. Знаех, че дните му са преброени и уж психически се бях подготвила за дългата раздяла, но въпреки това се раздирах от мъка.

Погребах го сама, Васил нямаше близки роднини, само няколко семейни приятели дойдоха да го изпратим до вечния му дом. Най-странното бе, че любовницата му я нямаше. Докато той беше жив и здрав, не можех да се отърва от нея, а сега не дойде да се сбогува с него. А то не било случайно. Изпаднах в шок, когато се прибрах от погребението. В хола, от който само преди час изкарахме трупа на Васил, видях Боряна – удобно разположила се на дивана, с чаша вино в едната ръка и цигара в другата. Не беше сама, придружаваха я двама непознати, които се представиха за нейни племенници. Ядосана от внезапното им нахлуване, яростно попитах неканените гости какво правят в дома ми. Всичко друго очаквах, но не и това, което последва.

Боряна бръкна в чантата си и извади нотариално заверени документи, удостоверяващи, че всичкото движимо и недвижимо имущество на Васил, преминава в нейни ръце. Оказа се, че само две седмици преди смъртта му, докато съм била на работа, алчната любовница е довела нотариус, който е оформил завещанието. Всичко, абсолютно всичко, от този ден принадлежеше на Боряна. Колата, къщата на село, парите в банковата му сметка, дори и апартамента, в който двамата живеехме. За мен нямаше нищо. За капак, докато си събирах багажа, мръсницата ми се изсмя в лицето: „Бъди благодарна, че не ти взех и дрехите от гърба!“

Сега живея на квартира. Слава Богу, здрава съм, имам работа и мога да се издържам и сама. Но ме боли, че мъжът, на когото бях вярна до самата му смърт, направи така, че любовницата му да ме изрита като куче на улицата. Това ли заслужих за толкова години любов и грижи? Понякога плача, но не от мъка по покойника, а от омраза и безсилие. Преди месец, точно на Задушница, съвсем спонтанно реших да отида на гроба му. Едва го открих сред тревите – пуст и занемарен. След като му отмъкна цялата собственост, Боряна не е стъпила поне свещичка да запали, цвете да донесе, вино да му прелее. Преди да си тръгна, запалих една цигара и я оставих на гроба му. Сигурно и там му се пуши.

Таня

Източник: Лична драма