Виктория Маринова е претърпяла инцидент на кея месец преди убийството

Виктория Маринова е била атакувана от трима мъже около месец преди убийството.

Инцидентът се е случил на същото място, където е тичала.

Това разказа приятелят й – Ивелин, предава 24 часа:

– Г-н Кръстев, кога се запознахте с Виктория?

– През август 2017 г. в обща компания в ресторант в Русе. Тогава Виктория и Свилен все още бяха заедно, а аз бях с брат си и приятели. С нея разговаряхме за спорт. Казах ѝ, че тренирам по три пъти на ден. Обичам спортове и състезания на предела. Бягане, плуване, подводно гмуркане, подводен риболов.

След тази среща Виктория ми се обади и със Свилен дойдоха във Варна. Посрещна ги мой приятел, който има спортен магазин, направи им голяма отстъпка, напазаруваха доста неща. Вечерта се почерпихме в ресторант и се прибраха в Русе.

– Как се събрахте?

– Виктория ми писа и инициира по-активното общуване между нас. Не знаех, че със Свилен вече са разделени, докато един ден не ми сподели. Каза ми, че е останала впечатлена от разговора ни в ресторанта в Русе. Постепенно нещата между нас се случиха.

Бързо се привързах и към дъщеря ѝ София. Тя е страхотно дете. Казваше на Вики, че ако не ме вземе, тя ще порасне и ще се ожени за мен. Много симпатична и интелигентна. А Вики я възпитаваше да не бъде глезено дете като много други и беше строга, но справедлива с нея.

На 20 август Виктория имаше рожден ден. Не успях да отида в Русе, защото имах служебни проблеми и нямах възможност. И навръх нейния празник тя ми изпрати голяма торта във фитнес залата. Не аз на нея, а тя ми направи изненада навръх нейния рожден ден. Върху нея беше изписано “Поздрави от Русе”. После ми каза, че аз съм нейният най-голям подарък.

– Тя как се запали по бягането?

– Покрай мен. За пръв път бяга на 3 юни. Тренираше усилено, но не за бягането, което е било ден след убийството ѝ, а за участие в ултрамаратона “Каньон Крийк”. Той е на 3 ноември.

Подготовката ѝ беше за бягане на 10 километра, което щеше да ѝ бъде за първи път.

Напредваше бързо. Три седмици бяга по един и същ маршрут и дори ѝ предложих да се пробва на 20 км, но тя не пожела.

За съжаление, аз я запалих по бягането. Вижте какво стана, аз заради това казвам, че съм виновен. Всички ме успокояват, че не съм, но ако не бях я учил… Съдба.

– Тя притесняваше ли се от нещо?

– Не, тя не беше такъв човек. Около месец преди убийството обаче трима я бяха нападнали на същото място, пак докато тя тичаше. По-скоро са я закачали вербално, за щастие, не са я атакували физически. Имало е много хора и затова натрапниците избягали. Било е привечер, но онези били доста по-възрастни от този, който е задържан за убийството ѝ. Надявам се, че той ще получи справедлива присъда, макар че това няма да върне Вики.

– Кога се чухте за последно с нея?

– Писа ми есемес в деня на убийството. Пазя го – в 10,29 ч е. “Имам среща по работа. Мисля да побягам после.”

– Как се справяте с трагедията?

– Трудно ми е да осъзная, че Вики я няма. Тя имаше уникална душа.

След убийството ѝ аз съм пълен с гняв, мъка, безсилие.

В нищото съм. Сякаш четеш за Баташкото клане и как цигани от съседни села и башибозуци са изнасилвали и убивали зверски. Все едно това виждах пред очите си.

– Разпитваха ли ви за убийството ѝ?

– Да, близо 10 часа ме разпитваха. Дал съм всичката информация, която имам, и съм се опитал да помогна на разследването с каквото мога. В началото имаше подозрения и върху Свилен, но аз казах на полицаите, че няма как да е бил той.

Сега рисувам Вики, успокоява ме. Бях я завел на едно място на крайбрежната алея, от което се откриваше прекрасна гледка към Варна. Онзиден бягах 22 км и отидох там. Това си остава нашето място. Седнах, изключих таймера и стоях 15 минути сам с мислите си. Чаках я да дойде. Но не дойде.

– Софи знае ли какво се е случило?

– Да, всичко знае. Зле е момиченцето, интелигентно дете е и всичко е разбрала. От това по-фатално не зная, не са успели да я излъжат. Сега е при баща си, той се грижи великолепно за нея. Не е лош човек.

– Поддържате ли връзка с родителите ѝ?

– Да, дори днес (четвъртък – б.а.) се чух с майка ѝ. Като ме видя на погребението, ме прегърна и се разплакахме и двамата. “Виж какво ми дойде на главата”, ми каза тя, докато плачеше. Просто свикваш с болката и трябва да се научиш да живееш с нея. Да намериш сили и да продължиш напред.

След погребението отидох на крайбрежната алея, където Вики тичаше. Беше ми много мъчно и тежко. Целия път минах и стоях на мястото 10 минути. Оглеждах и исках да си представя какво точно е станало.

– Имахте ли планове да живеете заедно?

– Дори сме говорили за деца. Тя искаше. Имаше и план да напусне работа. Искаше да дойде при мен във Варна. Аз ѝ казвах, че не е добра идея, тук няма много работа. Иначе винаги се виждахме във Варна, аз не съм ходил в Русе.