Ромка видя вдовицата на гробището и ѝ каза: „Мъжът ти е жив. В момента е в…“

Наталия спря по средата на изречението.

Зад нея някой беше застанал.

До съседния гроб стоеше жена с тъмна дълга пола и кърпа на главата. Тя гледаше втренчено снимката на Виктор върху паметника.

Вятърът дърпаше края на кърпата ѝ, но непознатата сякаш изобщо не усещаше студа.

— Не ми трябва нищо — каза Наталия. — Моля ви, оставете ме сама.

Жената не помръдна.

Погледът ѝ остана върху лицето на мъжа от снимката, после бавно се плъзна към името и датите върху плочата.

Наталия започна да се ядосва.

Беше дошла на гробището, за да остане насаме със съпруга си.

Да сложи хризантемите.

Да му разкаже за дъщеря им.

Шест години бяха минали от погребението, но някои думи тя все още можеше да изрече единствено тук.

Пред неговата снимка.

— Казах ви да си вървите. Нямам нищо за вас.

Непознатата най-после отговори:

— Аз и не искам нищо.

Гласът ѝ беше спокоен.

Почти уморен.

Тя се приближи малко повече до оградата и се наведе, за да разгледа портрета.

Наталия неволно започна да следи всяко нейно движение.

Жената гледаше прекалено внимателно.

Прекалено дълго.

Сякаш разпознаваше човек, когото някога е виждала, но не можеше да повярва, че лицето му е върху надгробна плоча.

— Виктор Ганчев — прочете тихо тя.

Наталия се изправи от пейката.

— Никой не ви е канил тук. Оставете ме сама.

Последните думи едва излязоха от устата ѝ.

Пред очите ѝ отново изплува онзи ден.

Затвореният  ковчег.

Не ѝ бяха позволили да види съпруга си за последно.

Казаха ѝ, че е по-добре така.

След това ѝ останаха само снимката, паметникът и навикът да разговаря с него, без да очаква отговор.

Непознатата жена бавно се изправи.

За първи път погледна Наталия право в очите.

Замълча, сякаш внимателно подбираше думите си.

После каза толкова тихо, че вдовицата неволно се наведе напред:

— Вашият съпруг е жив.

Наталия усети как кръвта се отдръпва от лицето ѝ.

— Какво?

Жената не откъсваше очи от нея.

— Виктор е жив.

— Вие сте луда.

— Не.

— Аз го погребах преди шест години!

Непознатата погледна към затворения гроб.

После отново към Наталия.

— Погребали сте ковчег.

Тя направи кратка пауза.

— Но не сте видели кой е бил вътре.

Сърцето на Наталия започна да бие толкова силно, че едва чуваше вятъра.

— Откъде знаете това?

Жената се приближи още малко.

— Защото съм виждала мъжа ви.

Наталия замръзна.

— Къде?

Непознатата се огледа наоколо.

После прошепна:

— Вашият  мъж е жив. В момента е в…

И точно тогава думите ѝ накараха Наталия да пребледнее още повече.

Продължението на историята 

— В едно село край Пловдив — прошепна жената. — Видях го преди две седмици.

Наталия се засмя нервно.

— Не. Това е невъзможно.

— И аз така си помислих, когато видях снимката му тук.

Непознатата извади телефона си.

Показа снимка.

На нея имаше мъж с посивяла брада, по-слаб, с бастун в ръка.

Но Наталия позна очите.

Същите.

Сърцето ѝ сякаш спря.

— Виктор…

Жената кимна.

— Нарича се с друго име. Живее при възрастен човек. Почти не излиза.

— Защо?

— Това не знам.

Наталия не помнеше как е стигнала до колата.

Не помнеше и пътя.

На следващия ден беше пред малка къща в края на селото.

Почуках.

Вратата отвори възрастен мъж.

— Търся Виктор.

Той пребледня.

— Тук няма човек с такова име.

От вътрешността се чу глас.

— Кой е?

Наталия замръзна.

Този глас беше остарял.

По-тих.

Но беше неговият.

Виктор се появи в коридора.

Когато я видя, се хвана за стената.

— Наталия…

Тя не можа да каже нищо.

После го удари.

С всичка сила.

— Шест години!

Удари го отново.

— Шест години ходя на гроба ти!

Той не се защити.

Само плачеше.