Стоянка се събра в Рая с голямата си любов Нейчо Попов

„Много пъти съм си задавала въпроса: Ако има Рай (и ако Бог ми е простил всичките щуротии и аз отида в Рая), знам, че ще срещна и двамата – и Нейчо, и Роберт. Каква ще бъде тя?!?

Айде, викам си, не мисли за това ма, Стояно! Никъде не е лесно, и в Рая няма да е лесно“.

Тези думи на Стоянка Мутафова цитира във фейсбук профила си нейният личен мениджър Евгени Боянов след кончината на голямата актриса. Кралицата на комедията и любимка на поколения българи си отиде на 97 години и българският театър безвъзвратно осиротя.

„На небето Стоянка ще се събере с голямата си любов Нейчо Попов, чиято смърт така и не можа да прежали”, коментират близки на грандамата на българския театър.
Актьорът Нейчо Попов е третият съпруг на Мутафова и за него тя казваше приживе, че той е любовта на живота ѝ. Че с него са я свързвали не само силни чувства, но и дълбока интелектуална връзка.

Първият съпруг на Стояна е чешкият режисьор Роберт Роснер, за когото тя се омъжва през 1946 г. Тогава тя е на 23 години, а той – на 51 г. След брака отиват да живеят във Виена, а после заради неговата работа се преселват в Прага. Но съвсем младата тогава Мутафова не се чувства напълно щастлива заради честите пътувания на мъжа си, както и заради носталгията си по България, признава самата тя след време. Тогава се запознава с втория си съпруг Леонид Грубешлиев, по професия журналист и преводач. От него е единствената дъщеря на актрисата – Мария Грубешлиева (Муки). Брачният им живот обаче е помрачен от голямата ревност на Грубешлиев. „Платих” този брак с избит зъб, сцепена скула, счупени ребра, спукано тъпанче на лявото ухо, синини”, признава по-късно Стояна. Разводът им е тежък, години наред не си говорят, той рядко вижда дъщеря си.

После Мутафова среща артиста Нейчо Попов. За първи път се виждат в Народния театър, където тя започва да работи като актриса. Стояна играе продавачка на риба, а той, още студент, младеж, който идва нещо да пазарува. При втората си среща, вече в Сатирата, се налага да танцуват заедно. И така, след два-три танца, „пламна някаква луда любов. Той женен, аз пред брак с друг човек“, разказва Мутафова. Назрява скандал. Съветват ги да се разделят. Грози ги уволнение, но в крайна сметка и двамата поемат кръста си.

„Нейчо Попов беше голямата ми любов. И дъщеря ми Муки много го обичаше. Все искаше да намери мъж като него. Но такива вече няма. Нейчо ме привлече като мъж, без да е коцкар. От мен да знаете, добрите мъже и много добрите любовници не са коцкари”, казва приживе прочутата актриса.

„С него се запознахме в театъра. Заедно основахме Сатирата. Бяхме една група актьори – аз, Татяна Лолова, Злата Недева, Мартина Дончева и др. – разказва Мутафова. – Любовта ни започна спонтанно, ненадейно. Наистина голяма любов беше. Той беше женен, но нямаше деца. Много скъпо се разведе. Плащаше издръжка на жена си за една година. Условието беше да построи апартамент. Построи. Доста солидна сума плащаше всеки месец, но за него това не беше нищо, защото не беше алчен за пари. Намери и хубава работа, само тя да е доволна. Радваше се, че по този начин си откупва свободата”. Освен като мъж Попов я привличал и като интелектуалец, който никога не допуснал баналност или скука във връзката им.

Нейчо умира едва на 49 години, през 1974-та, след инфаркт. Мутафова остава вдовица на 52 и никога повече не допуска мъж до себе си. „И сложих кръст на сърцето си. Никой не вярваше, че моят живот ще продължи така. Но човек се познава, когато дойде някакъв голям момент в живота му – тогава го виждаш какъв е. Когато Нейчо си отиде, се затворих вкъщи 3 месеца. Аз в моята стая, дъщеря ми – в нейната, на другия край на апартамента, не се виждахме. Не исках никого да виждам! Имахме едно коте – Любчо, той спеше нощно време в краката на Нейчо, а кучето – Фльонгата, спеше в моите крака. Не ги поглеждах, все едно не съществуват. И знаете ли кое ме накара да погледна, че има свят? Кучето. В един миг забелязах, че едни очи ме питат: „Защо… защо? Докога няма да ме виждаш?“. Фльонгата ме гледаше с едни много тъжни, много питащи очи… Аз се стреснах, погалих я и ѝ казах: „Няма, няма, аз те обичам, обичам те, разбира се, то се знае, спокойно, спокойно…“. Тогава отидох и при Муки. Отворих вратата ѝ и викам: „Муки, и аз, мамо, по същия начин преживявам нещата, не исках никого да виждам…“. По един и същ начин преживяхме този ужас, защото много го обичахме, и ние двамата много се обичахме с него. Рядко има такива бракове, в които обич и любов да вървят заедно. Много обичах Нейчо. И досега не мога да го забравя. Мисля за него непрекъснато. Сънувам го и имам чувството, че ми помага от небето”, казва тя.

Кончината на непрежалимия Нейчо я вади задълго от релсите. „Добре че го имаше театъра, тогава той ме спаси. След като се върнах на сцената, едва-едва си държах главата над водата. Недоброжелателни колеги не ми даваха да дишам. Но тогава в театъра дойде режисьорът Младен Киселов. Този човек ми върна работата, живота. А пък никога не съм била близка с него! Той така високо ме оцени! Казваше: „Ти не си знаеш цената, мойто момиче! Ти имаш такава вътрешна сила, но не я знаеш!“. А аз си я знаех, но я пазех за себе си, защото знаех, че никой няма да ми повярва! Бяха ме приели като комедийна актриса и за драматична роля не можеше и да се помисли! Младен ми каза: „Ти трябва да изиграеш една майка Кураж и знаеш ли как ще я изиграеш?!“. Викам: „Не думай бе, Младене, не ме ли надценяваш?!“. А той: „Не, не те надценявам!“.

До последните си дни Стояна играеше в театъра и беше обявена за най-възрастната играеща актриса в света.

„Мисля си: от какви парчета е направен този живот? Любов, смърт, чест, пощада… – споделя в автобиографичната си книга тя. – Знам, че зад гърба ми някои мърморят: „Тая, дъртата, няма ли най-сетне да се насити да играе!?”. Ами няма! Не се наситих. Ще играя и за внуците ви!“.

И Чудото Стояна играеше, учеше текста с лупа, падаше, ставаше и пак играеше…

„Когато излизам на сцената, получавам особена сила, каквато в живота няма откъде от друго място да взема. Въпреки многото години аз съм си все така буйна, годините не могат да ме укротят… На сцената ми минават всички болежки. Дай ми на мен да съм стихийно бедствие и ми гледай сеира. Сцената ми е живецът и затова не се отказвам. Да стоя вкъщи, би значело духовна смърт за мен. Щом пълня салоните и ме аплодират, значи трябва да играя и публиката ме иска”.
Но добавяше, че театърът не може да надделее само в едно отношение – спрямо дъщеря ѝ. „Никога сцената не може да бъде по-горе, отколкото е дъщеря ми. Това е човекът, който е над всичко за мен.

Татяна Лолова: За мен ще е жива, докато дишам

За мен Стояна ще е жива, докато дишам. Защото съм започнала на 22 години с нея, когато основахме Сатиричния театър. Преди това я познавах като актриса от Народния театър. Тя е най-жизненият човек, обичащ живота, щура, интелигентна… Не можем да сме вечни, но тя ще живее, докато има хора, които да я помнят, независимо дали я познават лично, или от екрана. Тя винаги играеше шантавела, но всъщност бе много интелигентна, завършила е класическа филология и може да не го показваше в образите на сцената, но когато бяхме в гримьорната, нейното класно образование впечатляваше всички.

Хората я знаят като грубовата щурачка, хитра и находчива, каквито бяха героините ѝ, но при нея имаше една друга, огромна дълбочина. Свиреше на пиано, познаваше световната класика.

Нашето поколение артисти много обичаме професията си, обичаме да сме заедно и да работим като екип и го правехме не само на сцената, а и в живия живот бяхме приятели и си помагахме. Ние играем не сами за себе си, а за публиката, която обичаме безрезервно. И тя ни връща обичта.