Шумът около убийството на Виктория Маринова стихна с намирането на заподозрян, а опразнения стол на Анна Цолова стихна и без заподозрян

Шумът около убийството на Виктория Маринова стихна с намирането на заподозрян.

А шумът около опразнения стол на Анна Цолова стихна и без заподозрян. Всички знаем кой е той, но никой не тъжи за живите журналисти.

Коментар от Полина Паунова:

Сигурно познавате тази крилата фраза от “Госпожа Министершата” на Бранислав Нушич: политик и муха се убиват с вестник. След като доби популярност в България, този израз години наред се повтаряше до втръсване от политици и журналисти: първите го ползваха като “защита” срещу медийни публикации, а вторите го повтаряха като мантра, за да създадат легенда за собствената си значимост.

Но в последно време не съм чувала някой да припомня тази фраза. Може би защото политиците знаят, че ако се договорят помежду си, медиите няма как и драскотина да им нанесат. Журналистите пък отдавна разбраха, че не са и не могат да бъдат четвъртата власт, каквато роля бодро им отрежда от време на време някой властимащ, за да подчертае, че по тия географски ширини медийната свобода поне на думи е неприкосновена.

Как обаче се убива журналист? Със стол. С опразнен стол. Рецептата ни даде неотдавна в ефир Антон Тодоров от ГЕРБ, който впоследствие подаде оставка и напусна Народното събрание. Но както гласи друга банална фраза: съмненията останаха.

Навярно няма нищо случайно в това, че Тодоров адресира репликата “да не ви се опразни столчето” към водещия Виктор Николаев, който месеци преди това остана без екранната си партньорка Анна Цолова. Отсъствието ѝ бе аргументирано с предстоящ “лайфстайл проект”, който обаче така и не стартира. Малко преди да изпадне от екрана, Цолова получи в ефир поздрави от скандалния депутат и медиен магнат Делян Пеевски, любезно предадени от колегата му Йордан Цонев.

Противоречието

„След 19 години в новините и актуалната публицистика, 13 от които в сутрешния блок на двете най-големи телевизии, избрах за себе си нова посока и реших да предложа на Нова телевизия един различен проект“, гласеше прессъобщението на медията, в което водещата бе цитирана с едно изречение. След което тя буквално потъна. За да изплува отново едва тази седмица – цяла година по-късно. В обрано интервю пред женско списание и във Фейсбук постинг Цолова сподели следното: „От доста време обмислях да се разделя с активната журналистика и публицистика. Но не аз избрах момента кога да се случи това“.

Така на практика Цолова опроверга цитираното прессъобщение. И потвърди, че столчетата на журналистите действително се опразват. Не стана ясно защо тя не направи дори лайфстайл предаване. Напълно ясно е обаче, че за нея очевидно няма място в нито една от големите телевизии, които иначе се конкурират за популярните лица в бранша.

В интервюто си самата Цолова казва, че никога не е била “остър журналист”. „Затова бях учудена, че нормални и задължителни въпроси се приемат за смелост, героизъм и острота.” Факт е, че Цолова не е била разследващ журналист. Факт е, че не е била и коментатор. Но неоспорим факт е също така, че в работата си тя не подминаваше същностните въпроси. Не спря да пита за КТБ, не пропускаше въпроса “КОЙ” – независимо с коя част на политическия спектър говореше. След като столчето ѝ бе опразнено, сутрешната публицистика стана доста по-обла.

Журналистиката в България все пак се сеща от време на време за себе си. Например когато попадне в класация, отсъждаща ѝ последно място в цяла Европа. Тогава за около седмица се започва едно самоокайване, след което всичко замира – до следващата година, когато отново сама констатира смъртта си. Ето защо задаването не на остри, а изобщо на някакви въпроси се превърна в героизъм. И понеже онези, които питат, са малко, столчетата им спокойно могат да бъдат опразнени. Как и защо осиротяват местата им – това никой не пита, защото би било “острота”.

Омертата

Обществото обаче има нужда от въпроси. Има нужда от хора, които да ги задават от негово име, да търсят отговорност от негово име, да припомнят позиции от негово име. И най-вече да работят в негов, а не в нечий корпоративен интерес.

Ето защо това гладно за що-годе прилични публицисти общество наскоро самó си измисли легенда за убита “разследваща журналистка”. Защото изпитва нужда някой да е на негова страна, някой да разобличава политическата класа. Затова и след внасянето на яснота по казуса с брутално убитата русенска журналистка се появи основателният въпрос дали не ни се е искало да има журналист, убит тъкмо заради работата си. Като един вид доказателство, че все пак има хора, които си вършат задълженията съвестно и безкомпромисно.

Проблемът обаче е далеч по-голям: шумът около смъртта на Виктория Маринова стихна с намирането на заподозрян. Докато шумът около опразнения стол на Анна Цолова стихна и без заподозрян.

А в случая с живата водеща пак става дума за убийство. Но не физическо. И не само на конкретния журналист. Този случай е символен за омертата в България. Той е символ на онази сделка за мълчание, в която влизат и управляващи, и опозиция, и бизнес, и съдебна власт, и медии. Сделка за тишината, която не бива да бъде нарушавана дори и от съвсем плахи въпроси. За постигането на това не е необходимо физическо убийство. Нужно е само да се опразни столчето. А когато това се случи, никой не търси извършителя. Той някак си е ясен. Пък и никой не тъжи за формално живите журналисти.