Разказ за живота по времето на соца: Избрахме да останем сред овцете и козите, а можехме да сме в Пловдив, София или Берлин

Писателят Роси Антов живее в Пловдив от години. Автор е на няколко романа и книги с разкази. В социалните мрежи е известен с псевдонима Дивак Турлак.

Представяме ви кратък негов ироничен разказ от страницата му във фейсбук за живота по време на социализма в България:

Синът ми ме пита как сме живели по соца. И му отговарям.

Живеехме прекрасно, сине. Роди се докато с майка ти учехме. Роди се в стерилно чиста болница. Изписаха те на първи май 1986. Сега лъжат, че точно тогава е минал радиоактивния облак над нашата социалистическа родина. Лъжат. Целата втора група мезехме със марули и се въргаляхме по поляната до общежитията. Така и не видехме радиоактивен облак.

Ти може да си го видел, що лежеше в количката до нас и зяпаше небето. Майка ти немаше кърма, ама магазините бяха притъпкани с хумана, бананови каши, адаптирани млека и всичко за бебето. По 10 стотинки бройката. После завършихме и тръгнахме да работим на село.

Партията се грижеше за селата

Можеше да тръгнем за София, Пловдив, Берлин, но избрахме да останем там. Сред овцете и козите. Но от едно предприятие в Монтана, където икономическия директор бе приятел на дедо ти ми се примоли да отида да работя там. Не му отказах. Исках да работя за родината. Там, където ще съм полезен. В магазините имаше всичко. Маркови дрехи и обувки. По 3-4 лева. Телевизори, перални и всичко за бита. Разнообразни и евтини мебели. А за храната няма да ти говоря…

Рафтовете пращяха от месо. Пращяха от плодове. От сирена и млека. От хляб. Ако щеш вервай, но един път си купихме и истинско кафе, а не смес с леблебия. Улиците бяха широки и чисти. Хората като манекени. Усмихнати. Възпитани шофьори, каращи японски, немски и американски автомобили. И услужливи. Разваля ти се чистачката и сваляш някоя от най-близкия автомобил. Бензинът бе 2 стотинка за три кила. Пълниш резервоара и по гръцко и италианско.

На опера у Виена

До Египет и Йордания. Пирамиди, Патра, древност, култура, история… Ама предпочитахме нашите курорти. В цял свят нямаше такива. Сега пускат снимки и се смеят, че били мизерни. Не, сине. Отвън приличаха на сгради от некое гето. Но зимаш карта за два лева. И 14 дена си до морето.

Влизаш в съборетина отвън, а вътре лукс. Телевизори. Стереоуредби. Вани. Тоалетни блестящи. Климатици. И обядваш в най-близкия ресторант. За смешни пари. За лев и петдесет ядеш кво ти душа иска. За още лев пиеш поне 5 водки. Ако случайно има Кока Кола, си поръчваш и една за 5 лева и се наслаждаваш на почивката.

А келнерите възпитани

Посрещат те на входа. Места имаше винаги. За нас, българите. Винаги ни настаняваха с предимство, а европейците се облизваха отвън. Левът ни бе световна валута, обезпечена със злато. Не признавахме долари, марки и лири.

А ти си скиташе където искаш. Тогава норвежците не крадяха децата ни. После почивката свършваше и се прибирахме в града. И тръгвахме на работа. Починали. Щастливи. И работехме с удоволствие. Кой нема да работи с кеф, ако заплатата му е две хилядарки, а три кила бензин два лева.

Та не слушай какво ти говорят либерастите и соросоидите! Лъжат! Скапаха всичко. Даже един шипков мармалад на калъпи не могат да направят. А по соца го правехме. И цел свет ни завиждаше.

Това е сине! Така живеехме ние. И ти. После всичко се скапа.