Сър Антъни Хопкинс: Радвам се, че съм алкохолик, това е голям подарък

За всеки, който гледа към по-зрелите си години с трепет и оптимизъм, сър Антъни Хопкинс е вдъхновение. Той е на 86 и е по-щастлив от всякога. Това се дължи на смесица от няколко неща: връзката със съпругата му от 22 години, Стела, която го насърчава да поддържа форма и да се насочи към рисуване и класическа композиция; успокояването на вътрешния му огън; и неговата работа.

Хопкинс обича да работи. Голяма част от самочувствието и енергичността му идват именно от актьорството. „О, да, работата ме крепи. Работата ми даде енергия“, казва той и по никакъв начин не обмисля да забави темпото.

„Идвам от поколение, в което мъжете са били мъже“,  казва Хопкинс. „Няма нищо меко или крехко в тези от нас, които сме израснали в Уелс. Това има отрицателна страна, защото не сме много добри в получаването на любов или в даването й. Ние не го разбираме.“

Хопкинс често използва миналото си, за да намери пътя си към героя, в чийто образ се превъплъщава. Малки случки от всекидневието, истински хора, които е срещал в живота си. Когато се превъплъщава в ужасяващи образи – като Ханибал Лектър или Робърт Форд в поредицата „Западен свят“ – той изпълнява ролята си с вещината на човек, добре познаващ този свят, наблягайки на техния зловещ контрол.

Сълзите му идват лесно, особено когато говори за трудолюбие, старост, мъжественост. Баща му, Дик е бил пекар, твърд, практичен мъж. Хопкинс си спомня, че с напредването на възрастта малките неща все повече са разстройвали баща му, „като например, ако направи грешка с колата си, щеше да се разплаче.“ „Към края на живота си той пиеше и беше непредсказуем. Никога не проявяваше насилие, но получаваше внезапни пристъпи на гняв и след това изпадаше в дълбоки депресии.

Обърна се срещу майка ми, обърна се срещу мен. Бях достатъчно възрастен, така че това не ме притесняваше. Не говорихме много преди да умре. Той ме обиди за нещо. Разбрах го, можех да го разбера и си помислих: „Какъв ужасен, самотен ужас за хората в края на живота им.“

Хопкинс няма връзка с дъщеря си Абигейл, от първия си брак. „Приех го преди години. Това е неин избор и тя трябва да живее живота си. Казвам на младите хора: „Ако родителите ви създават проблеми, изнесете се.“ Трябва да се откажете. Не е нужно да убивате родителите си, просто си тръгнете.“

Когато за първи път се включва в театъра, в края на 50-те години на миналия век, Хопкинс е сценичен мениджър, обикалящ северните градове, срещащ се със „стари, разбити, алкохолизирани, прекрасни“ водевилни комедианти, които са работили по време на войната, разговаря със сценични работници, които знаят техниката на спускане на завесата за комедия (бързо) и за трагедия (много бавно). След това се присъединява към Националния театър по времето на Оливие и Гилгуд, където оказва се е доста нетърпелив да постигне така желания успех. „Имах части без реплики, малки роли и Бог знае още какво, и бях много недоволен, защото исках да бъда по-голям. Така че отидох при кастинг директора и казах:

„С кого трябва да спиш, за да получиш роля тук?“ Бях там само три седмици!“

Директорът е изненадан от подобна реакция, но го споменава на Оливие, който му дава роля на човек от ИРА в „Джуно и разплатата“. Сега Хопкинс знае, че високомерието му е било абсурдно, но той е бил нетърпелив да стигне до действието и все още е. „Мисля, че просто трябва да вървите напред в живота си. Всички ще умрем един ден и това е страхотен мотиватор“, казва той.

В театъра се запознава с актьорите Ърнест Милтън, Доналд Улфит и Пол Скофийлд. „Когато бях в Националния театър преди толкова години, знаех, че имам нещо в себе си, но нямах дисциплината. Имах уелски темперамент и нямах този механизъм за „напасване“. Дерек Джакоби, който е прекрасен, го имаше, но аз не. Бих се борил, бих се бунтувал. Помислих си: „Е, аз не принадлежа тук.“

И в продължение на почти 50 години след това имах това усещане, че не принадлежа никъде, че съм самотник. Нямах приятели, които да са актьори“,

споделя Хопкинс. Спомня си за прекрасните отношения, които са създали с колегата му Иън Маккелън, докато си партнират в „The Dresser“. „Изведнъж се почувствах като у дома си, сякаш тази липса на принадлежност беше изцяло във въображението ми, изцяло в моята суета“, обяснява актьорът.

Той винаги се е наричал самотник, а да бъде аутсайдер се е превърнало в негова главна характеристика.

Въпреки носталгията си Хопкинс мрази театъра. През 1973 г. той напуска Националния, за да се премести в Ел Ей. Последната сценична пиеса, в която участва, е „Мадам Бътерфлай“, в Уест Енд през 1989 г., която се оказва истинско мъчение за него.

Хопкинс не понася да бъде непродуктивен и да работи без ясна цел; това го подлудява. Дейвид Хеър веднъж казва на Хопкинс, че никога не е срещал някой толкова ядосан: „И това беше, когато спрях да пия!“ Отказва алкохола през 1975 г. и за известно време се опитва да успокои личността си. Майка му обаче му казва, че това не работи. „Тя заяви: „Защо просто не бъдеш копелето, което всъщност си? Знам какъв си, ти си чудовище.“ Отговорих: „Да.“ Тогава тя добави: „Добре, тогава бъди чудовище.“

„Но гневът, вие започвате да го канализирате. Много се радвам, че съм алкохолик – това е голям подарък, защото където и да отида, бездната ме следва.

Имате вулканичен гняв и това е гориво. Ракетно гориво. Но, разбира се, може да те разкъса на парчета и да те убие. Така постепенно, с годините, се научих да не угоднича на хората. Вече нямам нрав. Ставам нетърпелив, но се опитвам да не съдя. Опитвам се да живея и да оставя животът да си върви. Не влизам в спорове, не давам мнение и мисля, че ако го направите, тогава гневът най-накрая започва да се трансформира в стремеж“, обяснява носителят на „Оскар“.

Сега, ако не играе, той рисува или свири на пиано. Издаде албум с класически композиции, Composer, изпълнени от Симфоничния оркестър на град Бирмингам през 2011 г., който беше добре приет. „Хопкинс пише със значителен усет и увереност“, казва един критик. Започва да рисува по поръчка на Стела, която вижда как украсява сценариите си. Той преглежда репликите си около 250 пъти, докато успее да ги рецитира дори в съня си. Всеки път, когато ги чете, той рисува драскулки върху сценария си и драскулките, които започват като малки кръстове, стават изключително големи, покривайки цялото празно пространство. След като вижда това Стела дори го кара да нарисува малки подаръци за гостите на сватбата им.

„Тя каза: „Е, ако не се получат, никой няма да те прати в затвора“, спомня си той. Разбира се, никой не го направи, защото картините му са въздействащи и и се продават за хиляди долари. Те са експресионистични, пълни с ярки цветове, „южноамерикански цветове, защото Стела е колумбийка“.

Със съпругата му събират бездомни котки и кучета, а за да поддържа спокойствието си избягва новините и политиката.

Ако не е зает, поръчва книги онлайн и ги изпраща на приятели, или гледа стари филми и телевизия на своя iPad. Оказва се изключителен фен на сериала „В обувките на Сатаната“ и дори пише прекрасно писмо до Брайън Кранстън, възхвалявайки актьорската му игра.

Хопкинс знае, че всички можем да бъдем ужасни и всички можем да бъдем добри. Славата и властта нямат нищо общо с това. „Срещам млади хора и те искат да играят и искат да бъдат известни, а аз им казвам, че когато стигнат до върха на дървото, горе няма нищо. Повечето от това са глупости, повечето от това е лъжа. Приеми живота такъв, какъвто е. Просто бъди благодарен, че си жив.“