Изоставили жена и двамата ѝ любовници в пещера: години по-късно ловци забелязали дим сред скалите

Късната есен на 1774 г. вече била сковала подножието на Урал. Горите опустявали, нощите ставали все по-студени, а в малкото селище край един медодобивен завод животът течал по суровите правила на онова време.

Именно там според историята живеела млада жена на име Агафя Глебова. Била дошла чак от Рязанска губерния, за да работи като перачка и помощничка в кухнята. Надявала се да спести пари и един ден да се върне у дома с достатъчно средства, за да започне нов живот.

Само че нещата тръгнали в съвсем друга посока.

Всичко започнало с една тайна любов

Животът в заводското селище бил тежък. Работниците били предимно мъже, а дисциплината — желязна.

За реда отговарял управителят Степан Калистратов, описван като строг човек, който трудно прощавал неподчинението.

Агафя първоначално се опитвала да не привлича внимание. Това се променило, когато в селището се появил младият майстор Игнат Серебряков.

Двамата започнали да се срещат тайно.

Историята можеше да приключи като обикновен романс, ако скоро не станало ясно, че Агафя поддържа отношения и с друг мъж — Василий Кузмин, служител с по-високо положение в заводската йерархия.

Когато всичко излязло наяве, последвал огромен скандал.

Наказание, което днес звучи немислимо

Според разказа управителят приел случилото се не просто като любовна драма, а като удар срещу собствения си авторитет.

И решил да даде урок, който никой в селището да не забрави.

При едно от пътуванията навътре в Урал Агафя и двамата мъже били отведени далеч от населените места. Оставили ги край пещера, позната на местните като „Меча паст“.

Получили малко храна, брадва и пушка с ограничено количество барут.

След това хората, които ги довели, си тръгнали.

Тримата останали сами сред планината.

Без път към дома. Без нормален подслон. И с настъпваща зима пред себе си.

Първата зима променила всичко

Пещерата се превърнала едновременно в затвор и в единственото им убежище.

Снегът затрупвал проходите, температурите падали, а храната постепенно свършвала. Тримата трябвало да се научат да живеят от това, което планината им давала.

Но най-тежкото тепърва предстояло.

Според историята през следващата година Игнат и Василий се разболели тежко. И двамата починали.

Агафя останала сама.

В този момент човек трудно си представя какво означава подобно оцеляване — без друг човек наоколо, без лекарства и без сигурност, че някой изобщо ще разбере къде се намираш.

Но тя продължила.

Научила се да оцелява сама

Агафя събирала растения, гъби и корени. Поставяла примки за малки животни и птици и разтапяла сняг, за да има вода.

Опитвала се и да напусне района.

Теренът обаче бил труден, а през зимата придвижването през планината ставало почти невъзможно.

Нощите били най-страшни.

Според разказа около пещерата често се чувал вой на вълци. Агафя по-късно твърдяла, че понякога виждала очите им в тъмнината пред входа и стояла край огъня, надявайки се животните да не се приближат.

Минал месец.

После още един.

След това дошла следващата зима.

Един ден сред скалите се появил дим

В края на зимата на 1778 г. група башкирски ловци преминавала през района.

Сред огромния заснежен пейзаж вниманието им било привлечено от нещо необичайно.

Дим.

Тънка струя се издигала между скалите.

Мястото било толкова отдалечено, че ловците решили да проверят кой би могъл да поддържа огън там.

Когато стигнали до пещерата, според историята пред тях не се появили нито разбойници, нито други ловци.

Видели жена.

Била облечена в животински кожи и изглеждала като човек, живял години далеч от цивилизацията.

Това била Агафя.

Завръщането сред хората не било лесно

Ловците я отвели до най-близкото населено място, а по-късно тя попаднала и в Екатеринбург.

Разказът твърди, че местните власти записали свидетелствата ѝ за преживяното.

След толкова време сред скалите животът сред други хора сигурно е изглеждал почти толкова странен, колкото самотата в пещерата.

Агафя се установила в малко село край Екатеринбург.

Историята за жената, която преживяла години сама в Урал, постепенно започнала да се предава от човек на човек.

По странноприемници, сред пътници и край огнищата разказът се променял, обогатявал се с нови подробности и с времето се превърнал в една от онези истории, при които вече е трудно да се разбере къде свършва реалността и къде започва легендата. Blitz.bg