Люба Маричкова: Брат ми Кирил Маричков и в смъртта си имаше късмет

Удивителна е силата, с която Люба Маричкова преживява смъртта на любимия си брат Кирил Маричков. Музикантът, наричан с обич Щуреца, полетя фатално от сцената преди концерта си с „Фондацията“ в оряховското село Селановци. Въпреки че на места гласът й трепери от напиращите сълзи, Люба откровено редува тъжни и весели случки от неговия живот.

– Люба, измина само седмица от погребението на брат Ви Кирил Маричков, в състояние ли сте да говорите?

– Аз се опитвам да се държа, но момчетата от „Фондацията“ изглеждат сринати. Както знаете, групата е сборна, досега обединена около фронтмена от „Щурците“ Кирил Маричков. Гледах ги в неделя в едно интервю по телевизията и не можех да повярвам, че все пак всичките са мъже, и то на възраст, а са сринати от мъка. И Дони, и Иван Лечев от ФСБ, и Венко Поромански, и Славчо Николов, който е от „Б.Т.Р.“ и много помагаше на брат ми, все гледаше да е около него, да се грижи, да го подкрепя, защото той беше с разклатено здраве. Даже Кирчо казваше, че в „Б.Т.Р.“ музикантите са избирани по доброта. Всичките те са изключителни професионалисти и написаха много хубави песни. Кирчо беше много щастлив да работи с тях. Във фаталния ден, когато заминаваха, го попитах: „Сега защо отиваш в това село?“ и той отговори: „Любо, защото много обичам да свиря, и то точно с тези момчета!“

В онзи петък, 11 октомври, Венко дойде да го вземе. Качиха се в колата и заминаха…

– Кой Ви съобщи, че с брат Ви се е случило непоправимото?

– Славчо ми се обади много притеснен и каза: „Люба, с Кирчо стана нещо много лошо. Падна от сцената. Чакаме Бърза помощ…“. Покрай брат си познавам много лекари. Казвах му: „Само да не съм ти лекар на тебе!“, защото Кирчо без лекари нищо не правеше. Не беше като другите българи каквото взимаш ти, такова и аз. Непрекъснато звънеше по телефона на лекарите и питаше за всяко лекарство, по колко точно да взима хапчетата – половинка или четвъртинка. Виках „Остави ги на мира тия хора, ще започнат да не ти вдигат!“ Но те много го обичаха всичките и в тия последни месеци се привързаха още повече.

Питаше ги може ли да пее. Казваха: „Може, ама само когато си с китарата да си седнал!“. Много бяха мили.

Например с професор Асен Гудев, кардиолог, се чуваха по пет пъти на ден. Той беше много загрижен за него.

Започнах да въртя на единия лекар. Пита ме какво точно му е станало, да знаем каква апаратура да пратят с линейката. После решавам да се обадя на друг. Той ми казва, че понеже с първия лекар са били някъде на конгрес, вече е изпратил линейка. Обаждам се на Славчо да му кажа коя е кръвната група на брат ми, и той ми каза: „Люба, няма нужда вече“. Неописуем ужас беше.

– Кирил е Вашият батко, как го помните от детските ви години заедно?

Разликата ни е две години и три месеца. Той е по-голям, аз съм по-мъничката. Казвах му, че аз съм му създала това желание да му ръкопляскат. Защото още съм се клатела на креватчето, не мога да се изправям, той играе около мен бебешки игри и само: „Юбче, Юбчето да види!“. А аз го гледам с възхищение.

Много сме се обичали. Разбира се, аз по едно време наблегнах вече на роклички, гаджета и други работи. Но аз бях по-голяма купонджийка.

– Много малко се знае за първата жена на брат Ви Кирил Маричков, Доротея, която в деня, когато беше погребението му, загуби и втория си мъж Николай Волев.

– Защо да говорим за първата му съпруга, след като с втората му съпруга, Веселина, неговата голяма любов, брат ми живя повече от 40 години. Какво значение има какво се е случило преди това. Остана едно прекрасно момче Кирил Маричков-младши, което ние с родителите ни отгледахме.

– Как са се запознали брат ви и Веселина, на концерт ли?

– Запознаха се на нейната абитуриентска вечер, когато „Щурците“ са свирели там. Тогава беше на 38 години, вече разведен. Веселина имаше брат, беше много голям цигулар, но почина в Америка. Брат й купил плочата с песента „Веселина” и й казал: „Това е за теб, Веси. Тази песен е написана за теб!”. И тя, докато порасне, все си е мислела, че песента е написана специално за нея. А песента е отпреди това и е по текст на Радой Ралин.

– Сега заедно ли живеете с Веселина?

– Тя живее отгоре, аз на долния етаж. Кирчо наистина много я обичаше и трепереше над нея. Тя му беше като мехлем за неговата нервна душа. Имаха голяма любов докрай. Сега е като лист отбрулен. Тя е живяла само с него и само за него.

Няма много приятелки, той беше всичко за нея. То е интелигентно момиче, много чувствително, от хубаво семейство, класа. И аз бях непрекъснато и неотлъчно с Иван, знаех всичко, което се случва, но съм друг тип, самостоятелна и независима съм. Иван това много го харесваше и го позволяваше, той не искаше никой да му служи…

Много е тежко, защото така внезапно Кирчо си отиде. То никога не е леко и човек никога не е готов за това. Защото Иван беше болен година и половина, но аз имах надежда, че ще се оправи, понеже имаше моменти на ремисия. Докато с Кирчо стана внезапно. И онова беше ужас, но това беше много неочаквано.

– Може би ако Кирил Маричков беше починал на инвалидна количка, вкъщи, нямаше така да го преживеем. Но това да падне от сцената, беше голям шок за всички!

– Значи и в това отношение брат ми е имал късмет, освен с жена си и всички нас, които толкова много го обичаме.

Едно интервю на „Минаха години“