18 години след развода с първия ми мъж, на гарата в Пловдив един млад мъж ме спря и каза: „Извинете, госпожо, не сте ли вие Маргарита Иванова, родом от с. Чавдар?“ Когато кимнах, той свали слънчевите си очила и моите крака се вкорениха в перона.

18 години след развода с първия ми мъж, в горещ петъчен следобед на гара Пловдив, докато чаках бързия влак за София, един млад мъж с черна риза, светли джинси и тъмни авиаторски очила се отдели от стълба пред касите, пресече празния перон 3, спря на половин метър от мен и каза с тих, малко колеблив глас: „Извинете, госпожо, бихте ли ме извинили за дързостта – не сте ли вие Маргарита Иванова, родом от с. Чавдар, община Своге?“ Когато бавно кимнах, без да отговоря с думи, той свали очилата си с дясната ръка, прибра ги в горния джоб на ризата си, погледна ме право в очите и аз останах на перона неподвижна – с куфарчето в едната ръка, с билета в другата, с краката, които изведнъж не помнеха как се пристъпва напред.

Беше юли. 28-ми. 16:42 следобед. Гарата в Пловдив беше почти празна – горещината беше изгонила хората в кафенетата на сянка. От пукнатините на бетона излизаше топла въздушна пара. От тонколоната над касите беше току-що приключило обявлението за бързия влак за София – „пристига на перон 3 в 16:54″.

Името ми е Маргарита. На 52 години сега. Учителка по химия в Първа езикова гимназия във Велико Търново от 19 години, главен учител в катедрата от 6 години, носител на национална награда „Учител на годината“ по химия за 2023-та. Не казвам това от гордост. Казвам го, защото в живота си съм научила едно нещо – ако не знаеш коя си в момента, в който непознат произнесе името ти на гара, можеш да изгубиш равновесие.

Бях в Пловдив за конференция на учители по природни науки. Беше приключила в 16:00. Бях си взела сандвич, кутия минерална вода, билет за бързия в 16:54. И тъкмо бях извадила телефона да изпратя на сегашния си мъж Стоян съобщение, че тръгвам, когато младият мъж тръгна към мен.

Преди да продължа – трябва да ви разкажа за първия си брак. За Чавдар. За 1996 година. За момчето, което се казваше Деян.

Деян беше моят съсед в селото. От 4-годишна възраст се познавахме. Майка му и моята майка бяха най-добри приятелки. Татко му – Стефан – беше горски, ловец, по-голям брат на нашия съселянин. Татко ми – Иван – беше тракторист в ТКЗС-то. Двете семейства живееха в две къщи, разделени от една дървена ограда и една стара дюлева дървна, под която ние двамата с Деян израсхме.

На 19 години се оженихме. Аз бях първа година в Софийския университет, специалност химия. Той – на 21 – беше току-що завършил казармата, започваше работа в местната дървопреработваща фирма. Сватбата ни беше в Чавдар. С 84 души от двете села. С танци до 5 сутринта. Със снимки, които майка ми пази и до днес в албум от син кадифе.

Първите 3 години бяха като сън. Аз учех в София и пътувах в петък вечер до Чавдар, в неделя следобед обратно. Той живееше в нашата стара къща, която ни беше дадена като сватбен подарък. Учеше задочно за инженер в Русе. Беше нежен. Беше тих. Беше точно онова, което една жена на 22 години иска от мъж.

А после, на 4-тата година от брака ни, през ноември 2007-та, забременях.

Бременността беше планирана. И двамата я искахме. Майките ни бяха щастливи. Татковците ни – още повече. На 8-ия месец бях у дома в Чавдар, защото в София университетите бяха в почивка, и една сутрин, на 14 май 2008-та, в 6:14 сутринта, водите ми изтекоха в кухнята.

Деян не беше у дома. Беше в София – на изпит в Русенски университет, който се провеждаше изнесено в София. Заминал беше вечерта преди това. Майка ми ме откара в окръжната болница в Своге с колата на свекъра ми. На 11:42 родих момче. 3 200 грама. С тъмна коса. С бял белег на дясното рамо, който беше от тип „по рождение“, не от раждането.

Кръстихме го Стоян – на дядото на Деян.

Деян пристигна в болницата в 18:30. Прегърна ме. Целуна синчето си. И с него двамата заплакахме от щастие.

На 8-ия ден след раждането вече бях у дома. Със Стоянчо. С Деян. С майка ми, която идваше всяка сутрин да помага.

А на 22-ия ден – на 4 юни 2008-та – се случи нещо, което 18 години после не мога да обясня.

Деян взе бебето в количката от 18:00 за разходка до моста на Искъра. Каза „Маргарито, иди си почини, аз ще го поразвее за един час“. Аз бях изтощена. Кърмех на всеки 2 часа, не спях повече от 4 часа на нощ. Прегърнах го. Целунах Стоянчо по челото. Легнах в спалнята.