Когато се ставаше мъж в казармата, а не във фитнеса

Хайде да си спомним за казармата, която беше неизбежна в годините на социализма.

Съжалявам за мъжете с мачовски бради, юнашки татуировки и нежно оформени вежди, които не са служили в армията. Осъзнавам комплекса им, че не са държали истинска голяма пушка в ръцете си и компенсират с потене във фитнеса и анаболни мускули.

Няма да забравя как в онзи ден, остриган, уплашен и с възстари дънки, прекосих КПП-то на родната казарма. Плевенското ШЗО или „школник, забрави отпуските“. Първо, още цивилни ни пратиха в една стая и там, така да се каже, определяха съдбата ни. Един възсух полковник разпитва половин час един върлинест младеж преди мен страх ли го е от високо, става ли му лошо, може ли да се катери и да скача и накрая го прати парашутист.

Е, не, викам си, сега ще ме заразпитват, а мен ме е страх от високо, аз съм падал от третия етаж, не ща да ставам парашутист! Обаче възсухият полковник нищо не ме попита, само ме погледна и кратко излая: „Танкист!“.

И ме пратиха в трети батальон да ми дадат въшкарника, колана, кубинките и онова лъскаво, блестящо, красиво и опасно нещо, наречено автомат „Калашников“, за да ме направят истински танкист. Не е вярно, че първото впечатление никога не лъже, че е най-интуитивно и правилно. Защото на пръв поглед старшината на ротата ми се стори много приятен, загрижен човек. Не беше точно така.

В казармата всеки ден е дълъг като месец, затова и спомените са много. Всеки, който е минал оттам, знае за какво става въпрос. Вярно си е, че ставаш мъж. В казармата мирише на стари обувки, на оръжейна смазка и на сапунка. Сапунка е, когато настържеш ситно с джобното си ножче един-два войнишки сапуна, поръсиш с туба паста за зъби за аромат и размесиш тази ужасна смес с цяла кофа вода. После чистиш дългия коридор на ротата цяла нощ на колене, и сапунче да не остане, докато дежурният по рота сладко си спи цели 4 часа.

Няма не мога, няма не искам, научаваш много неща. Аз например научих как да сервирам и отсервирам на 70 души, когато съм дежурен по столова. Научих още, че когато стреляш с бойни снаряди, никога не трябва да се правиш на танков ас и да се мериш през командирския уред за наблюдение, винаги през мерника, винаги. Щото командирският уред лъже и може да пратиш снаряда на 15 километра, демек много извън полигона, и да удариш някоя нищо неподозираща къща в някое нищо неподозиращо село. Е, никаква къща не ударих, но заради този ми злополучен изстрел отнесох три дни арест. В ареста ми лепнаха прякора „Стрелеца“. Ех, златни времена!

Живеем в тежко, опасно време без ценности. Не е лошо да си поддържаме армията боеспособна. И няма нищо лошо един младеж да умее да борави с бойно оръжие и да разпознава военното звание по пагона. Наученото в казармата не се забравя. Никога.

М. Стоянов