Тъжната изповед на дядо от Северозапада: Животът в селата е труден и тъжен!

Възрастен мъж от село, дошъл в Монтана да си купи лекарства, сяда на пейка в централната градска градина.

На това място е решил да дочака часа на своя автобус за връщане. Но не му се седи сам, търси кого да заприказва. Иска му се нещо да сподели, да се изплаче. За какво? „Как за какво“, откликва веднага старецът.

„За това, което доживях – село без училище и къщи без хора. Някога на събора ни пред всяка къща спираха по 3-4 леки коли, тази година – никой. По две агнета съм пекъл за гостите си, а за последния и пилешко не можах да си купя“. Деца нямаш ли? „О, имам, но кои деца днес са на село“, пита той. „Половината от младите ни хора заминаха по чужбина да работят, другите – из големите градове.

През първите години си идваха за събора и през летните отпуски. Сега само някои се връщат, и то през година-две. Имаме една жена, която млада замина за Канада и вече 10 години не си е идвала. Чуваме се всеки ден, обяснява майка и, но не е същото. Там ми се роди внуче, което вече ходи на училище, а аз още не съм го виждала…“

Без да иска, човекът рисува с тъжни думи точна картина на живота в селата на Северозапада.

В тях и посред бял ден не можеш да видиш жив човек, никой не щъка и по дворовете. По поляните няма овчи стада, не мучат крави. В 64 населени места живеят до 10-тина души, в 100-тина – по 50 и т.н.

В Дълго поле, община Димово, доживяват дните си двама души, двама са оцелели и в Рашовица, Берковско, в село Крачимир, община Белоградчик – 7. В 90% от селата училищата са закрити отдавна, нямат магазини, не идват лекари, никой не отваря аптека. Автобусни фирми не влизат в тях, тъй като пътищата са разбити, а и линиите им са губещи.

„Аз съм и линейкаджия, и снабдител с лекарства“, казва кметът на село Чичил Пенко Тошев. „Ако на някого прилошее, карам го до Кула или Видин с моята кола. Купувам лекарства на цялото село. Автобус няма, който може да върви, изминава по 3 км, за да излезе на шосето Кула – Видин и там да чака рейса…“

През последните години селата живеят и без кметове.

Един наобикаля по 3-4. Рекордьор е Савина Спасова, която се грижи за 5 села край Белоградчик – Извоз, Долен Чифлик, Горен Чифлик, Пролазница и Праужда. „Аз съм всичко, споделя жената – и доктор, и снабдител с храни и лекарства, и фризьор дори…“. В село Скомля, община Димово, където са останали 20-тина жители, от години няма магазин. Мъж с кола им кара по два пъти в седмицата хляб. Идва в определен час и хората го чакат.

Отваря капака на багажника и раздава по 3-4 хляба на всеки. Те им стигат за до следващото му идване. Хората няма и на кого да се оплачат – при тях не идват кандидат-депутати, политици, министри. Преди избори най-много кметът да лепне някой плакат в центъра.

Защото са малко и не носят никакви гласове. Кой ще си губи времето за 10-тина бюлетини? В тези села няма и избирателни секции, но ги возят с автомобили до съседните, където има урни да дадат гласа си.

И само кметовете на общините ги наобикалят отвреме на време. Идват при инцидент или за отчет на работата си през годината или мандата, споделят в село Симеоново, община Видин. То се намира на брега на Дунав по пътя от Монтана към Видин. Заради Дунав мост 2 е нападнато от тирове, които преминават с бясна скорост.

Къщите се напукват, две-три вече са се срутили. „Страшно е човек да се движи по улицата, защото нямаме тротоари и вървим в едно платно с тежките камиони“, оплакват се местните. Преброили ги – по 1600 тира на ден. От всеки общински кмет искат само едно – да сложат видеокамери и шофьорите, които се движат с висока скорост, да бъдат глобявани. Но кой ще следи как се движат, кой ще гони да глобява турските водачи, които постоянно нарушават знака за ограничена скорост през населеното място? Затова и камери още няма.

Прости неща искат хората в обезлюдените села. Ако ги чуе човек, ще се разплаче от умиление.

Горките баби и дядовци! Те не настояват за разкош, а за елементарни удобства. Доволни са и от малкото, което правят за тях. В мездренско село кметът купил два дка частна земя за разширение на гробищата. И му благодарят до Бога! В село Гюргич още не могат да се нарадват на малък пешеходен мост през реката, по който минава пътят им към любима чешма.

Старият бил отнесен от високи води през 2014 и едва през 2019 общината в Ружинци смогнала да построи отново мостчето. В село Градец искат да се намери помещение, където да чакат за пенсиите си. Сега се редят отвън при дъжд и сняг. В селото пощата си има помещения, но й се свидят 40 000 лв. за ремонт след пожар. Кметът Илия Томов години се бори „Български пощи“ да ремонтират поне едно помещение, в което съселяните му да чакат. Не е успял.

В село Игнатица са от скромни по-скромни.

Те искат от кмета на общината в Мездра Генади Събков да подмени улуците на сградата, в която се намира пенсионерският им клуб. И да прати специалисти, които да прочистят чешмата им, която се задръства при дъжд.

В Крета също искат съвсем прости неща – да се чисти пътят към гробището и да им доставят един по-голям контейнер за боклука. Кметицата Виолета Панова благодари от сърце на Събков за отпуснати 2 места по програма за социална заетост. В Люти дол проблемът им е един земеделски производител, който си третира посевите с хербициди и трови пчелите им. А селото е известно с ароматния си мед, не бива да го губят.

И в Люти дол искат единствено ремонт на покрива на кметството. Но не заради удобството на кмета, а за това, че в същата сграда се намира и лекарският кабинет, който те посещават често. В Боденец искат общината да ремонтира улицата, която води до казана им. На село казанът за ракия е цяла институция, той събира хората на раздумка. Докато чакат да се сварят джибрите, общуват. В Горна Бешовица искат да измият резервоара на питейната вода. Не бил чистен от 3 години. В село Долна Кремена посрещнали с песен общинския кмет. Хората били радостни, че е чул молбата им да се направи подмяна на водопоровода им.

„Срещите ми с хората в селата ме натъжават“, признава кметът на Белоградчик Борис Николов. Възрастни са, самотни, болни, забравени са от деца, но не искат много. Молят се за разширение на гробищата, вече препълнени, за ремонт на пътя до тях. Преди дни ученици от София доставиха дарение за хора от селата ни.
Но старците се радваха не на боба и лещата, те това могат да си купят, а на вниманието, че някой е дошъл да ги види и да се поинтересува как живеят. В Камено поле пък искат да им се намери поп. На Великден кметицата Цветелина Ботева сама ударила камбаната и поздравила хората с „Христос возкресе”.

Напоследък в много от селата хората искат откриване на старчески домове.

Пустеят закрити училища, детски градини, бивши търговски сгради, които могат да се преустроят за тази цел. Но това не е много лесно. Трябва да се извоюват средства за ремонта им, после пари за персонал и издръжка. Поне половината от старите в такива села няма да дочакат желания дом. Някъде искат полицаи по-често да минават.

В Динково, община Ружинци, са пропищели от двама-трима апаши, с които никой не може да се справи. За открадната кокошка или зеленчук от градината не задържат никого. А за старата баба на село една кокошка е много, тя дели хляба си с нея. Зеленчукът от градината – също. Ще го сложи в буркани и с него ще прекара зимата. Затова в такива села хората се чувстват изоставени от властта. Тя не може или няма време да им обърне внимание и да ги защити.

Старите хора си отиват, а деца в селата не се раждат. Топи се селска България. И това става пред очите на властта, на политиците, на Европа. И какво от това? За много села последният влак отдавна си е заминал, а нов не се задава. Няма и за кого.
Тъжно е, но това е положението…