Живеем със 140 лева на месец, нямаме ток и телевизия, но се обичаме много!

Със съпруга ми сме безработни от няколко месеца, защото като родители с пет деца сме неудобни за работодателите. И петте ни деца са ученици. Издържаме се единствено от детските добавки. Ако ги разделим, се получават по 23 лева на човек месечно.
Как да оцелеем с по-малко от левче на ден? Така започва писмото си 36-годишната Евгения Попова. Когато обаче отивам у тях, се оказва, че няколкото реда, които е написала, по никакъв начин не могат да опишат реалното положение, в което децата й се намират. В действителност нещата са много-много по-ужасяващи.

Евгения сяда, за да разкаже какво й тежи, а до нея се гушва 5-годишният Стефан. Както казва жената, той е гордостта и радостта на мама и тати. Макар момчето да грее като надежда за родителите си, то е отгледано в, меко казано, примитивни битови условия. „Моля, не ме питайте как се живее без ток цели 5 години“, казва Евгения и стиска устни със сведен към пода поглед. Преди повече от петилетка сметката за електричество се оказва непосилна за семейството и токът е спрян. Заедно с лихвите през годините цифрата расте, но не и доходите на родителите. Те се примиряват и чакат. Чакат цели пет години и най-накрая задължението е анулирано по давност. Точно преди месец Евгения и съпругът й Стефан, на когото е кръстен най-малкият й син, научават, че оттук нататък трябва само да платят таксата за включване. Така и правят. А малкият Стефан за първи път в живота си разбира какво е да имаш ток и да гледаш телевизия. Като подарък близките събират пари, за да може поне за малко децата да разберат какво е да гледаш кабелна. „Пускането на тока беше прекрасно, голяма радост, но за съжаление с него идват и сметките, които трябва да се плащат“, казва Евгения, притеснена, че мизерните доходи, които се чуди как да разпредели, отново ще оставят семейството на тъмно и студено.

В началото на годината съпругът й, който работил в малка строителна фирма, е съкратен заедно с останалите работници поради липса на поръчки. Семейството скърпва положението с временните ангажименти на Стефан, който понякога намира работа за няколко дни, а през лятото Евгения почва като хигиенистка в един от хотелите. Когато обаче сезонът приключва, макар и малък, нейният постоянен доход остава в историята.

Сега семейството живее единствено с детските добавки, които получава. Тъй като най-голямата дъщеря на Евгения е пропуснала една година в училище, пак от недоимък, сега тя е на индивидуално обучение, но за нея детска добавка не се полага. „Има приятел. С мое разрешение тя се премести да живее при него, защото условията при него са по-добри. Разбирате ли, аз просто не мога да посрещна елементарните нужди на децата си“, разказва Евгения. Така за останалите деца, които са на 16, 12, 11 и 5 години, тя получава 140 лева. Ако тези пари се разделят, се получават по 23 лева на човек, или по 77 стотинки на ден. С тези пари първо се плаща най-належащото, а останалото се разпределя за хляб и най-евтината храна.
„Благодарна съм, че поне наем не плащаме, тъй като живеем в апартамента на свекърва ми. Жената е инвалид, но ние няма как с тези доходи да се грижим за нея, така че засега тежестта поема сестрата на съпруга ми. Тя ни помага много, прави всичко, което е по силите й, докато си стъпим на краката“, коментира Евгения.

Оскъдицата – спътник през целия живот

Евгения познава вкуса на огорчението още от 6-годишна, когато остава без майка. По онова време баща й е строител и обикаля цялата страна в търсене на препитание. Така момичето остава на грижите на баба си и дядо си, които я осиновяват. И по онова време битието на Евгения е доста скромно, тъй като семейният бюджет се състои само от пенсиите на възрастните хора. „Те ме научиха, че всяко нещо се постига с много труд и борбеност“, казва порасналото момиче. Така, на 15 г., вече започва първата си работа. Влюбва се в един младеж, за когото се омъжва, което става причина да не завърши средното си образование. „Сега, години след това, отчитам, че ниският ми ценз е грешка, че ме дърпа твърде много назад. Оказа се, че само с борбеност и усилия невинаги се постигат целите. В момента при нас нищо не се получава“, допълва тя. Пак поглежда към ръцете си, притиснати в скута, пак свива устни и опитва да възпре емоциите. „Съпругът ми сега отново е навън да търси работа, но е много трудно. Не знаете какво е да се изправиш пред целия град и да кажеш, че не можеш да се справиш с положението… Притеснявам се, че се налага да правя това нещо, че силите ми не стигат за друго. Досега все някак се оправяхме“, признава Евгения, макар за нея справянето да има съвсем друг смисъл в сравнение с повечето хора. Ако за едни токът е нещо, без което животът е немислим, за нея е преодолима трудност. Но да нямаш храна на масата, вече е съвсем друго.

„Гордея се с това, че имам пет деца, разбирате ли. Не съм и помислила никога дори за миг, че бих могла да се откажа от тях, че някога може да ги дам в институция. Ето затова искам помощ – заради тях. Горда съм с това, че съм българска майка и че съм родила пет прекрасни деца. Те са моята радост и смисъл, въпреки оскъдицата, в която живеем“, казва жената.
Лош кредит тегне над семейството
Дори когато Стефан е работил срещу постоянна заплата, семейството пак си е броило левчетата и много внимателно ги е разпределяло. Причината е, че преди години двойката тегли кредит около 2000 лева, който обаче в един момент не може да обслужва. С времето дългът нараства до 4000 лева с таксите по съдебните процедури. Ето защо в минутата, в която Стефан сключи трудов договор, пристига и запорът върху заплатата му. „Така той , като започне някъде, работи, за да погаси дълга си, а не за да изхрани семейството. В общи линии при такава ситуация разчитаме на едни 130 лева на месец остатък от заплатата. Затова той на този етап си търси работа без договор, за да можем да оцелеем. Иначе ми се струва невъзможно да си намери такава работа, че парите да стигат и за банката, и за семейството“, признава Евгения.
Ето защо най-много от всичко многодетната майка си пожелава да се намерят хора, които да помогнат с намирането на работа. Не само за таткото, но и за нея. „Нас от работа не ни е страх, вършили сме почти всичко, за да се изхраним. Стефан напоследък е зидаро-кофражист, иначе е завършил математическа гимназия. Преди се е занимавал с програмиране, може да бъде системен оператор, работил е и в охранителна фирма. Аз съм същата – искам само работа да има. Работила съм като продавач, като сервитьор, барман, хигиенистка“, казва жената, но уточнява, че заради децата не може да си позволи целодневни смени, а на половин бройка или почасово.

Най-големият й страх в момента е за образованието на децата й. „Разноските по един ученик са страшно много, а аз в момента съм с четирима. Приятелят на дъщеря ми й поема всички разходи, но аз трябва да подсигуря останалите. Това са учебни тетрадки, помагала, униформи. Част от нещата купих по някакъв начин, който не искам да обяснявам, защото е страшно и сложно. В момента децата ми ходят само с най-належащите помагала на училище. За другите неща нямаме пари. Учителите ни напомнят, но и знаят, че положението при нас е трудно“, коментира Евгения, докато малката й дъщеря и средният й син си пишат домашните в кухнята под надзора на най-добрата й приятелка. „Затова наистина се нуждаем от всякаква помощ“,допълва тя.

Евгения: Имам истинско семейство въпреки несгодите

„Смея да кажа, че сме истинско семейство. Факт е, че сме оцелели досега като такова (плаче). Защото има една стара приказка, че когато парите излязат от къщата, след тях си заминава и любовта. Докато при нас – със съпруга ми сме от 1998 г. заедно – недоимъкът и финансовите проблеми не успяха да ни разделят. Благодарна съм, че имам човек до себе си и ако тези неволи, в които живеем, се отнасяха само за мен, никога нямаше да се обърна за помощ. Просто искам да тръгнем напред. От някъде трябва да тръгнем. И най-дългият път започва с първата крачка. За мен явно е това – да разкажа историята си на хората. Не може да си представите по колко обяви за работа сме звънели и в момента, в който само споменеш, че си родител, отговорът е: „Ще ви се обадим.“ Аз още чакам обаждания (плаче). Аз с моето никакво образование не мога да се боря за кой знае какво, отчитам си грешката, но човек се учи, докато е жив, и оправя някои неща“, коментира жената.
Че Стефан и Евгения са силни хора, за които най-важно е семейството, свидетелства най-близката й приятелка. „Те нямат празник, който да не отбележат по свой си начин“,разказва тя и се усмихва. Последният повод е рожденият ден на малкия Стефан, който вече е в предучилищна. „На 28 септември празнувахме у дома в тесен семеен кръг с домашна тортичка, безалкохолно и дребни подаръчета“, смутено разказва Евгения.