Казвам се Мария, на 25 години, студентка по медицина в 5 курс и съм от ром… произход“ – такива хора трябва да аплодираме!

Е, днес ще ви покажем едно истинско и неподправено момиче, което има големи мечти и е направило огромен скок към тях, напук на всички предразсъдъци, с които се е сблъсквало заради произхода си. Мария е студентка по медицина, която мечтае да помага на хората – просто така, за да „върне жеста“ към лекарите, които са й помогнали, когато е била дете. Нейната история разказват от „People of Sofia“:

– Казвам се Мария, на 25 години, от Велинград, студентка по медицина в 5 курс и съм от ромски произход. Израснала съм в ромски квартал, в момента живея със семейството си, освен, когато съм в университета в Пловдив.

Родителите ми са магазинери, имат си магазинче в квартала ни. Баща ми е с основно образование, а майка ми със средно. Брат ми е завършил психология, магистърска степен и е на 30 години.

– Как реши да учиш за лекар?

– Да стана лекар ми е детска мечта. Момичетата като ги питаш какви искат да стават все казваха принцеси, а аз гордо заявявах, че искам да съм лекар. Бях доста болнаво дете, нищо сериозно, но се наложи на 4-5 години да прекарам известно време в болница. За много хора да бъдат в болница е притеснително, често стават напрегнати и тревожни само при мисълта, че са в сградата. За мен това не беше така. Не ме тревожеше, че съм в болница, дори ми даваше спокойствие. И от тогава ми остана това в главата, като че ли имам да връщам нещо – за грижите, за вниманието, което съм получила тогава.

Искам да връщам, искам да помогна на всички хора, които имат заболявания. Това е най-благородната професия, според мен. Затова и избрах медицина. Малко колебливо тръгнах в началото, защото това е тежко решение, много трудна специалност. На 15 -16 години видях един репортаж по телевизията, в който се говореше за студенти, учещи медицина от ромски произход. Същите тези студенти вече са завършили, с много от тях се познавам, но тогава като го видях, много се нахъсах и си казах, че и аз искам, и аз мога. С много по-голяма вече мотивация и много по-малко притеснения и колебания взех това решение, казах си, това е моето, искам точно това. Родителите ме подкрепиха безусловно, винаги са настоявали аз да си продължа образованието, без значение какво ще избера, а и вече имах добрия пример на брат ми, който завърши висшето си образование.

– Във вашата махала има ли много млади хора като теб?

– Напоследък стават все повече и повече – да завършват средно образование и да записват висше. Има една такава тенденция, която много ме радва.

– Доколко имат заслуга за това образователните медиатори и различните ромски организации, които работят на терен?

– Със сигурност имат. Това, че дават насока и подкрепа, но най-вече добрите примери, които се показват и децата виждат, че има такива хора, които могат и успяват.

– Кое е най-трудно на едно ромско момиче във вашия край?

– При нас, предполагам, че е като във всички ромски общност в България. Налага се да се сблъскваме с едни стереотипи, с които всички сме свикнали. Въпреки че към мен не е имало агресия и не съм била жертва на тормоз, забелязвах често едно отдръпване, когато казвах, че съм от ромски произход. Но много по-страшни са стереотипите, които има в самата общност, които са най-голямата пречка. Особено при момичетата, където са най-изразени.

Момичето трябва да е пазителка на дома, да създаде семейство, да е съпруга и майка, домакиня и да се занимава изключително и само с това. Което само по себе си не е нещо лошо, разбира се, стига да е желанието на момичето. Проблема е ако не са видели друго и нямат избор. Някак си мечтите на момичетата остават по-назад и не им се позволява свободата да избират. На тези, които искат нещо повече от живота, им се налага да борят стереотипи на една много крехка възраст.

– Родителите ти не са настоявали да се омъжваш рано?

– Не. Наскоро започнаха, ако трябва да съм честна (смее се).

– Ако трябва да се опишеш какъв човек си?

– Изключително скучен човек съм като цяло, срамежлива съм, не обичам да говоря много, притеснителна, но за сметка на това имам огромна амбиция.

– Как се чувстваш в университета сега?

– В университета се чувствам чудесно. Всеки ден научавам все повече за медицината и ставам по-добър лекар. Тук научих и много за живота. Университетът ми даде една съвсем нова перспектива върху света, позволи ми да гледам от различни ъгли и да оценявам, че има поне още една страна, която не съм видяла. Това е нещо, което не можеш да научиш от учебниците. Срещайки се с толкова много хора, с много различни гледни точки за живота, ти дава един по-различен мироглед и смея да твърдя, че те научава на емпатия.

– Мислила ли си като завършиш накъде ще поемеш?

– Мислила съм, да. Първо да си взема дипломата (смее се). Още не съм решила окончателно, но мисля да се насоча към неврология или психиатрия.

– А как щеше да се развие живота ти, ако не беше студентка, замисляла ли си се?

– Ох, наскоро се замислих. Вероятно, омъжена с две деца магазинерка, нещо такова (смее се). Домакиня, ще чакам съпруга си, цял ден ще готвя и чистя, а вечерта ще си приказваме колко е хубава супата.

– Какво би направила да подобриш състоянието на твоята общност?

– Моята кауза е подобряване на профилактиката и превенцията на заболяванията сред ромската общност. Напоследък забелязвам една тенденция да се чака до последния момент и тогава да се ходи при лекар. Много от конфликтите между роми и лекари е поради тази причина. Колкото по-рано се хване едно заболяване, толкова по-голям е шанса да се излекува и спаси човешки живот.

Опитът ми показва, че когато се отдели време да се обясни ситуацията на хората от нашата общност, те често изпълняват препоръките на лекаря. Затова и нещото, което искам да направя е да подобря тази комуникация между лекаря и пациента. Смятам, че това е стъпка в подобряването на здравето и качеството на живот.

– Какво би казала на младите хора, които имат мечти, но нямат възможност да вървят по твоя път?

– Бих им казала, да не се отказват. Да, трудно е и иска много работа и постоянство. Но нищо не е невъзможно, ако имат желание и мотивация. Все повече се убеждавам, че съдбата е на страната на смелите. Границите си ги поставяме ние самите, затова се стремете към повече и не се отказвайте, не се знае какъв шанс ще ви попадне.

– Някой, на когото би искала да благодариш?

– На много хора, всъщност. На преподавателите и колегите ми, които ме превръщат в лекаря, които някой ден ще бъда. На фондацията и всички, които стоят зад тази кауза. Но най-вече на семейството ми, защото те са хората, които са винаги до мен и са ме превърнали в човека, който съм.

Това интервю е създадено съвместно с People of Sofia и Тръст за Социална Алтернатива/Trust for Social Achievement по случай международния ден на ромите, който се чества по инициатива на ООН И ЕС от 1992 година.