– Напуснах 6 000 евро заплата в София, за да дойда да мажа мухлясали стени в Родопите. Ако това не е лудост, не знам какво е.

– Напуснах 6 000 евро заплата в София, за да дойда да мажа мухлясали стени в Родопите. Ако това не е лудост, не знам какво е.

На трийсет и пет съм и до миналата есен животът ми беше учебникарски пример за „успешно момиче от маркетинга в София“. Офис в стъклена сграда на „Цариградско“, визитка с чуждо лого, заплата 6 000 евро с бонусите, служебен лаптоп, служебен телефон и служебно изгоряла нервна система. Будех се в шест, за да хвана трафика, заспивах след полунощ с лаптопа на гърдите и с имейли от клиенти в три часови зони.

Бях мигрирала от един open space в друг, сменяла съм агенции, клиенти, кампании, но не и усещането, че бягам по пътека, която никога не спира. Паник атаките започнаха тихо – една вечер в метрото, после в мола, накрая и в офиса. Първо ги наричах „умора“, после „прегаряне“, после психоложката ми ги нарече с истинското им име – бърнаут с тревожно разстройство.

Може би затова рекламата, която видях една нощ в три сутринта, ми подейства като фатално изкушение. Някакъв сайт за имоти беше извадил в рубриката „села и къщи“ полуразрушена каменна къща в Родопите – 70 квадрата за смешни пари, с обрасъл двор и падащ покрив. Снимките бяха тъжни – влажни стени, прогнили греди, стари пердета. Но зад тях се виждаше нещо, което в София не се вижда: гора. Истинска, зелена стена от дървета.

Цяла седмица се връщах към тази обява. Отварях я между два отчета, между две кризи с клиент. Накрая в един понеделник след поредния „може ли да изкараме кампанията за три дни, няма бюджет, ама да стане като на Nike“ просто затворих лаптопа, излязох от офиса и се обадих на брокера.

– Искам да видя къщата още тази седмица.

Той се зарадва прекалено бързо – по гласа му разбрах, че този „прекрасен имот с потенциал“ отдавна му виси в системата.

До селото се стигаше с автобус от Смолян и още пет километра с такси. Пътят се виеше като змия между боровете, а аз стоях на задната седалка и се чудех какво, по дяволите, правя. Телефонът ми вибрираше безспирно – шефът, екипът, клиентите. Погледнах екрана, изключих го и го пъхнах на дъното на чантата.